Знам какво си мислите и не ви виня. Просто ви разказвам какво се случи. Не казвам, че съм я поправил или излекувал, нищо подобно. Тя е тъжна и днес. Защото в нас няма крайно количество болка. Нашите тела и умове продължават да произвеждат още и още. Просто ви казвам, че взех болката, която беше в нея в онзи момент, и я направих своя. И това изобщо не ме нарани.
Мистър Гилкрест, изглежда, беше завладян от някаква промяна. Той се поизправи и постави ръка на сърцето си.
— В този ден научих кой съм — заяви той. — Аз съм сюнгер за болката. Аз я попивам и това ме прави по-силен.
Усмивката, която се разля по лицето му, беше толкова радостна и самоуверена, че изглеждаше почти различен човек.
— Не ме интересува дали ми вярвате. Всичко, за което ви моля, е да ми дадете възможност. Знам, че всеки от вас страда. Нямаше да сте тук в неделя следобед, ако не беше така. Искам да ми позволите да ви прегърна и да взема болката ви. — Той се обърна към преподобния Камински. — Вие сте първи.
Пасторът очевидно не изпитваше охота, но беше домакин и не виждаше любезен начин да откаже. Той се надигна от стола си и се приближи към мистър Гилкрест, като хвърляше скептични странични погледи на аудиторията по пътя си, за да им даде да разберат, че просто се държи добре.
— Кажете ми — започна мистър Гилкрест, — има ли някой специален човек, който ви липсва? Човек, чието отсъствие ви тревожи особено много? Който и да е. Не е нужно да е близък приятел или член на семейството ви.
Преподобният Камински изглеждаше изненадан от въпроса. След кратко колебание той каза:
— Ева Уошингтън. Тя ми беше съученичка в богословското училище. Не я познавах много добре, но…
— Ева Уошингтън. — Мистър Гилкрест пристъпи напред, а ръкавите на сакото му се вдигнаха към лактите, докато разтваряше ръце. — Липсва ви Ева.
Първоначално изглеждаше като обикновена социална прегръдка, каквато хората си разменят непрекъснато. Но после, стряскащо рязко, коленете на преподобния Камински се огънаха и мистър Гилкрест изгрухтя, все едно беше получил удар в стомаха. Лицето му се изопна в гримаса, а после се отпусна.
— Уха! — промълви той. — Това беше доста.
Двамата мъже се прегръщаха дълго. Когато се раздалечиха, преподобният хлипаше, вдигнал едната си ръка пред устата. Мистър Гилкрест се обърна към зрителите.
— Един по един — каза той. — Имам време за всички.
За миг-два не се случи нищо. А после една дебела жена на третия ред се изправи и си проправи път към него. Не след дълго всички освен неколцина бяха напуснали местата си.
— Без напрежение — успокояваше мистър Гилкрест колебаещите се, — тук съм, когато сте готови.
Том и Хъбс бяха към края на опашката, така че когато дойде техният ред, вече познаваха добре процеса. Хъбс мина първи. Той каза на мистър Гилкрест за Чип Глийсън и мистър Гилкрест повтори името на Чип, преди да го придърпа към гърдите си в силна, почти бащинска прегръдка.
— Всичко е наред — каза му той. — Тук съм.
Изминаха няколко секунди, преди Хъбс да изскимти и мистър Гилкрест да се олюлее назад с широко отворени от тревога очи. Том си помисли, че двамата ще се проснат на пода като борци, но те някак си успяха да се задържат прави, изпълнявайки несигурен танц, докато не възстановиха баланса си. Мистър Гилкрест се засмя и каза:
— Полека, партньоре — и потупа Хъбс внимателно по гърба, преди да го пусне.
Хъбс изглеждаше разтърсен и замаян, когато се върна на стола си.
Мистър Гилкрест се усмихна, когато Том пристъпи напред. Отблизо очите му изглеждаха по-ярки, отколкото очакваше той, сякаш блестяха отвътре.
— Как се казваш? — попита го той.
— Том Гарви.
— Кой е твоят специален човек, Том?
— Джон Вербецки. Едно дете, което познавах.
— Джон Вербецки. Липсва ти Джон.
Мистър Гилкрест разтвори ръце. Том пристъпи в силната му прегръдка. Торсът на мистър Гилкрест беше широк и як, но едновременно с това и мек, неочаквано пластичен. Том усети как нещо в него се разхлабва.
— Дай я тук — прошепна в ухото му мистър Гилкрест. — Няма да ме нарани.
По-късно в колата нито Том, нито Хъбс имаха да кажат нещо за това, какво са изпитали в църквата. И двамата, изглежда, разбираха, че описването му беше извън възможностите им, благодарността, която се разливаше из тялото, когато товарът падаше от него, и последвалото я усещане за осъщественост, когато неочаквано си спомниш какво означава да си себе си.
Малко след средата на семестъра Том получи канонада от все по-обезпокоени гласови, текстови и имейл съобщения от родителите си, които го умоляваха да се свърже с тях незабавно. От това, което успя да разбере, колежът им беше изпратил някакво официално предупреждение, че има опасност той да се провали по всички предмети.