Няколко дни не отговаря с надеждата, че закъснението ще им даде време да се успокоят, но опитите им да се свържат с него само станаха още по-неистови и агресивни. Най-накрая, изнервен от заплахите им да уведомят полицията на кампуса, да замразят кредитната му карта и да му отрежат мобилния телефон, той се предаде и им се обади.
— Какво, по дяволите, става там? — поиска да узнае баща му.
— Тревожим се за теб — прекъсна го майка му в допълнителната слушалка. — Учителят ти по английски не те е виждал от седмици. Ти дори не си взел изпита си по политически науки, онзи, на който каза, че имаш В+.
Том трепна. Беше срамно, че го хванаха в лъжа, особено в толкова голяма и глупава. За нещастие, всичко което можеше да измисли, бе да излъже отново.
— Не е моя вината. Успах се. Срам ме беше да ви кажа.
— Това не е достатъчно — каза баща му. — Знаеш ли колко струва един семестър в колежа?
Том беше изненадан от въпроса и малко облекчен. Родителите му имаха пари. Беше много по-лесно да се оправдае за това, че ги е пропилял, отколкото да им обяснява какво е правил през последните два месеца.
— Знам, че е скъпо, татко. Наистина не го приемам за даденост.
— Не е в това въпросът — намеси се майка му. — Ние с радост плащаме за колежа ти. Но нещо не е наред с теб. Мога да го доловя в гласа ти. Не трябваше да те пускаме да се връщаш.
— Добре съм — настоя Том. — Просто нещата около братството ми отнемат доста повече време, отколкото смятах. Адската седмица е в края на този месец и после всичко отново ще стане нормално. Ако работя усилено, съм доста сигурен, че ще взема изпитите си.
Той чу странна тишина в другия край на линията, сякаш всеки от родителите му чакаше другият да проговори.
— Скъпи — каза тихо майка му, — вече е твърде късно.
В къщата на братството Том още същата вечер каза на Хъбс, че го отписват от колежа. Родителите му щяха да дойдат в събота да го приберат у дома. Бяха решили какъв ще е животът му — целодневна работа в склада на баща му и две сесии на седмица с терапевт, специализирал с младежи с клинична тъга.
— Очевидно имам клинична тъга.
— Добре дошъл в клуба — каза му Хъбс.
Том не беше споменал на родителите си, но вече се беше срещал с психолог в здравната служба на университета, един мустакат човек от Близкия изток с воднисти очи, който го информира, че обсесията му от Вербецки е просто защитен механизъм и при това доста обичаен, димна завеса, която да го разсее от по-сериозните въпроси и притеснителни емоции. Тази теория нямаше никакъв смисъл за Том — какво можеше да му помогне един защитен механизъм, ако прецакаше целия му живот? От какво го защитаваше, по дяволите?
— По дяволите — каза Хъбс. — Какво ще правиш?
— Не знам. Но не мога да се върна вкъщи. Не и сега.
Хъбс изглеждаше притеснен. Двамата се бяха сближили през изминалите две седмици, свързвани от интереса им към мистър Гилкрест. Посетиха още две от лекциите му, всяка с все по-голяма и по-голяма публика. Последната беше в Кюка Колидж и беше вълнуващо да видят начина, по който той се свързваше с младите си зрители. Сесията с прегръдките продължи почти два часа. Когато приключи, той беше вир-вода и едва стоеше на краката си, като боец на края на силите си.
— Имам приятели, които живеят извън кампуса — каза му Хъбс. — Ако искаш, може да останеш при тях за няколко дни.
Том си стегна багажа, изтегли всички пари от сметката и се измъкна от общежитието в петък вечерта. Когато родителите му дойдоха на следващия ден, намериха само няколко книги, изключен принтер и неоправено легло, заедно с писмо, в което Том им разказваше малко за мистър Гилкрест и се извиняваше, че ги е разочаровал. Казваше им, че ще попътува малко, и им обещаваше да държи връзка с тях по имейла.
„Съжалявам — пишеше той, — това е наистина много объркан период за мен. Но има неща, които трябва да открия сам, и се надявам да уважите решението ми.“
Той остана при приятелите на Хъбс до края на семестъра, после пренае апартамента им, когато се върнаха по домовете си за лятната ваканция. Хъбс се пренесе при него. Двамата започнаха работа като търговски агенти при търговец на коли и работеха доброволно за мистър Гилкрест в свободното си време, като раздаваха листовки, подреждаха сгъваемите столове, събираха адреси за имейл списък, каквото му беше необходимо.