Беше изненадан колко добре се разбираха. В къщата тя създаваше проблеми, твърде заинтересувана да злоупотребява с положението си, да напомня на всички за високия си статус в организацията. Нищо не беше достатъчно добро — леглото беше на буци, банята беше противна, храната имаше странен вкус. Но чистият въздух извади наяве дотогава скритата ѝ сладост, кипящата младежка енергия, скрита зад царското положение. Тя го завлече в няколко магазина за винтидж дрехи, извиняваше се на бездомниците за липсата на излишни дребни и спираше на всеки няколко преки, за да се взира в залива и да го обявява за изумителен.
Кристин продължаваше да тъне в неяснота за Том. Да, тя беше гостуващ сановник — жената на мистър Гилкрест или каквато там беше — но беше също и дете, по-малка от собствената му сестра и не толкова светска, момиче от малък град в Охайо, което никога не беше ходило в по-голям град от Кливланд, докато не избягала от къщи. Но не беше и точно като сестра му, защото хората не спираха да се взират в Джил, докато вървеше по улицата, сепнати от неземната ѝ красота, опитващи се да разберат дали е известна, дали са я виждали по телевизията например. Той не знаеше как да се държи с Кристин, дали да мисли за себе си като за личен асистент, или за заместник-брат, или може би просто за удобен приятел, любящо, малко по-голямо момче, което я развежда из непознатия метрополис.
— Прекарах чудесен ден — каза му тя по време на късната им следобедна закуска в „Елмърс“, кафене на Коул стрийт, пълно с Босоноги, хипита с мишени, боядисани на челата им. Зоната на залива беше тяхната духовна родина. — Хубаво е да си извън къщата.
— Когато кажеш — отвърна той. — Щастлив съм да го правя.
— Ееее… — Гласът ѝ беше нисък, леко флиртуващ, като че ли подозираше, че Том крие не добри новини. — Чул ли си нещо?
— За какво?
— Нали знаеш. Кога ще излезе. Кога ще мога да се върна.
— Къде?
— В ранчото. Наистина ми липсва.
Том не беше сигурен какво да ѝ каже. Тя гледаше същите телевизионни репортажи, които и той. Знаеше, че на мистър Гилкрест е отказана гаранция и че властите пипат здраво, отнемат активи на организацията, арестуват хора от върха и средата и ги притискат за компрометираща информация. ФБР и щатската полиция не пазеха в тайна факта, че активно издирват непълнолетните момичета, за които мистър Гилкрест твърдеше, че се е оженил — не защото бяха направили нещо лошо, а защото бяха жертви на сериозно престъпление, застрашени малолетни с нужда от медицински грижи и психологическа консултация.
— Кристин — каза той, — не можеш да се върнеш там.
— Трябва — настоя тя. — Аз живея там.
— Ще те накарат да свидетелстваш.
— Не, няма. — Тя звучеше предизвикателно, но той можеше да види съмнение в очите ѝ. — Уейн каза, че всичко ще се оправи. Той има наистина добри адвокати.
— Той е в голяма беда, Кристин.
— Не могат да го вкарат в затвора — настоя тя. — Не е направил нищо лошо.
Том не ѝ възрази, нямаше смисъл. Когато Кристин проговори отново, гласът ѝ беше изтънял и уплашен.
— Какво ще правя сега? — попита тя. — Кой ще се грижи за мен?
— Можеш да останеш с нас колкото поискаш.
— Нямам никакви пари.
— Не се тревожи за това.
Моментът не изглеждаше подходящ да ѝ каже, че и той няма никакви пари. Тримата с Макс и Луис технически бяха доброволци, които даряваха времето си на Движението за изцелителни прегръдки в замяна на стая, храна и малка стипендия. Единствените пари в брой в джоба му бяха от плика, който Кристин му даде, когато пристигна — двеста долара на двайсетачки, най-голямата пачка, която бе виждал от доста време насам.
— Ами твоето семейство? — попита той. — Това не е ли възможност?
— Семейството ми? — Идеята явно ѝ се струваше странна. — Не мога да се върна при семейството ми. Не и в това състояние.
— Какво състояние?
Тя сведе брадичка, изучавайки жълтата си тениска, сякаш търсеше някакво петно. Имаше тесни рамене и много малки, почти незабележими гърди.
— Не ти ли казаха?
Прокара длан по плоския си корем, изглаждайки гънките на полата си.
— Какво да ми кажат?
Когато го погледна, очите ѝ блестяха.
— Бременна съм — отвърна тя. Том чуваше гордостта в гласа ѝ, смътното чувство на почуда. — Аз съм избраницата.
Втора част
Мейпълтън е забавен
„Карпе Дием“
Джил и Ейми излязоха веднага след вечеря, като осведомиха весело Кевин, че не знаят къде ще ходят, какво ще правят, с кого ще бъдат или кога ще се приберат.