— Късно — беше всичко, което му каза Джил.
— Да — съгласи се Ейми. — Не ни чакай.
— Утре сте на училище — напомни им Кевин, без да си прави труда да добавя, както понякога правеше, че е странно, дето отиването никъде и правенето на нищо може да им отнеме толкова много време. Тази шега вече не беше толкова смешна. — Защо не опитате да останете трезви този път? Да видите дали така ще се събудите с ясни глави.
Момичетата кимнаха сериозно, уверявайки го, че са напълно решени да последват този отличен съвет.
— И внимавайте — продължи той, — навън има доста откачалки.
Ейми изсумтя многозначително, сякаш за да каже, че няма нужда да ѝ разправя за откачалки. Тя носеше чорапи до коляното и къса мажоретна поличка — в светлосиньо, не в кафявото и златното на мейпълтънската гимназия — и беше приложила обичайния си недискретен козметичен арсенал.
— Ще внимаваме — обеща тя.
Джил завъртя очи, недокосната от превъплъщението на приятелката си като добро момиче.
— Ти си най-голямата откачалка — каза тя на Ейми, а после се обърна към Кевин: — Тя е тази, от която хората трябва да се пазят.
Ейми възрази, но беше трудно да бъде взета на сериозно, предвид факта, че изглеждаше много повече като стриптийзьорка, преструваща се на невинна ученичка, отколкото на невинна ученичка. Джил създаваше съвсем друго впечатление — като слабичко момиче, което се е маскирало — в своите дънки с подгънати крачоли и твърде голямото велурено палтенце, което беше взела от гардероба на майка си. Смесица от чувства внезапно връхлетя Кевин, като ги видя заедно: смътна тъга за дъщеря му, която толкова очевадно беше подчинената в този дует, но също и облекчение, заложено в мисълта — или поне надеждата — че непредразполагащият външен вид на Джил може да изпълни ролята на вид защитен камуфлаж.
— Просто се грижете за себе си — каза им той.
Прегърна момичетата за лека нощ, после остана на прага, докато те слизаха по стълбите и пресичаха предната морава. За известно време се бе опитал да ограничи прегръдките до собственото си дете, но Ейми не приемаше да я оставят на сухо. Първоначално беше неловко — той усещаше твърде добре очертанията на тялото ѝ и дължината на допира — но постепенно това стана обичайно. Кевин не одобряваше особено Ейми, нито пък се радваше кой знае колко тя да живее в дома им — беше с тях от три месеца и не даваше признаци, че скоро ще си тръгва — но той не можеше да отрече ползите от присъствието на трети човек. Джил изглеждаше по-щастлива с приятел близо до нея, на масата за вечеря имаше доста повече смях и по-малко от онези мъртви моменти, когато бяха само двамата и нямаше какво да си кажат.
Кевин излезе от къщата малко след девет. Както обикновено, „Ловъл Терас“ бе осветена като стадион, големите къщи се рееха като монументи в сиянието на охранителните прожектори. Всичко на всичко бяха десет жилища, „луксозни домове“, построени в последните дни на лесните кредити, девет от тях все още се обитаваха. Само къщата на Уестърфилдови бе празна — Пам почина миналия месец, а имотът остана ненаследен — но Асоциацията на собствениците се грижеше за предната морава и светлините. Всеки знаеше какво се случва, когато някоя изоставена къща започне да показва признаци на занемареност и да привлича вниманието на скучаещи тийнейджъри, вандали или Грешните отломки.
Тръгна по главната улица и зави надясно, отправяйки се на нощното си поклонение. Беше като сърбеж — физическа принуда — тази нужда да бъде сред приятели, далече от мрачните уплашени гласове, които често си даваха среща в главата му, но винаги изглеждаха много по-силни и самоуверени в тъмната къща след залез. Един от най-честите странични ефекти на внезапното заминаване беше взривът от маниакална социализация — въвеждащи купони в блоковете, които продължаваха цели уикенди, общи гощавки, които прерастваха в преспиване, срещи набързо, които се проточваха в протяжни говорилни. Баровете бяха претъпкани в месеците след четиринайсети октомври, телефонните сметки достигаха небивали размери. Повечето от оцелелите вече се бяха поуспокоили, но нуждата на Кевин за нощен човешки контакт остана все така силна, като че ли някаква магнетична сила го движеше към центъра на града в търсене на сродни души.
„Карпе Дием“ беше непретенциозно място, една от таверните за бачкатори, които бяха устояли на трансформацията на Мейпълтън от края на XX век от заводски град до жилищен район. Кевин ходеше там още от млад, още от времето, когато се наричаше „Мидуей Лаундж“ и наливната бира беше само „Бъд“ и „Мич“.