Миризмата на дим ги накара да се разделят, неочаквано осъзнаха, че имат компания. Обърнаха се и видяха двама наблюдатели да бързат към тях откъм училището — сигурно се бяха крили в храстите до главния вход — движеха се със странното чувство за спешност, което им беше присъщо, сякаш човек им беше стар приятел, когото тъкмо са забелязали на летището. Изпита облекчение, като видя, че Лори не е там.
— О, боже — измърмори Мелиса.
Кевин не разпозна по-възрастната жена, но по-младата — слабичко момиче с лошо телосложение — му беше позната от „Сейфуей“, където работеше като касиерка. Имаше странно име, което не си спомняше съвсем, нещо, което винаги изглеждаше като грешно написано на баджа ѝ.
— Здравей, Шана — каза той в опит да бъде учтив, както би се отнесъл и към всеки друг. — Шана, нали?
Момичето не отговори, а и той не очакваше. Дори когато беше свободна от обета си, не бе много разговорлива. Тя просто впери поглед в него, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Партньорката ѝ направи същото с Мелиса. „В погледа на по-голямата жена има нещо сурово — помисли Кевин, — някаква самодоволна нотка на осъждане.“
— Кучка — каза ѝ Мелиса. Звучеше ядосана и малко пияна. — Предупредих те за това.
По-възрастната наблюдателка поднесе цигарата към устните си, а бръчките около устата ѝ се очертаха, когато си дръпна. Тя издиша дима право в лицето на Мелиса в тънка презрителна струя.
— Казах ти да ме оставиш на спокойствие — продължи Мелиса. — Казах ти, нали?
— Мелиса. — Кевин постави ръка на рамото ѝ. — Не прави това.
Тя се отърси от докосването му.
— Тази кучка ме преследва. Това е третият път за една седмица. Писна ми.
— Всичко е наред — каза Кевин. — Нека просто си тръгнем.
— Не е наред. — Мелиса пристъпи към наблюдателите и ги разпъди като гълъби. — Махайте се! Разкарайте се оттук, мамка му! Оставете ни на мира!
Наблюдателките не отстъпиха, нито се впечатлиха от нецензурния израз. Те просто стояха спокойни и безизразни и смучеха цигарите си. Предполагаше се, че това трябва да ти напомня, че Бог гледа и следи и най-дребните ти действия — или поне Кевин бе чувал така — но ефектът беше просто дразнещ, като нещо, което някое малко дете прави, за да ти лази по нервите.
— Моля ви — каза Кевин, без да е сигурен дали на Мелиса, или на наблюдателките.
Мелиса се предаде първа. Тя тръсна глава с отвращение, извърна се от тях и направи колеблива стъпка към Кевин. Но спря, издаде остър гърлен звук, после се завъртя и се изплю в лицето на мъчителката си. Не се престори — не беше само звук без слюнка — а сочна ученическа храчка, която уцели жената право по бузата с ясно доловимо пльокване.
— Мелиса! — извика Кевин. — Исусе Христе!
Наблюдателката не трепна, дори не избърса разпенената плюнка, докато се стичаше по брадичката ѝ.
— Кучка! — каза отново Мелиса, но убеждението беше напуснало гласа ѝ. — Ти ме накара.
Извървяха останалата част от пътя в мълчание, вече не си държаха ръцете и полагаха всички усилия да игнорират придружителките си в бяло, които ги следваха толкова близо, че сякаш бяха една група, четирима приятели, излезли навън.
Наблюдателките спряха в началото на моравата пред къщата на Мелиса — те рядко нарушаваха частната собственост — но Кевин можеше да усети очите им върху гърба си, докато наближаваше предните стъпала. Мелиса спря до вратата и се пресегна към чантата си, ровейки за ключовете.
— Все още можем да го направим — каза му без всякакъв ентусиазъм. — Ако искаш.
— Не знам. — Кевин усещаше в гърдите си меланхолна тежест, сякаш бяха прескочили секса и бяха стигнали направо до разочарованието след него. — Ще възразиш ли, ако отложим?
Тя кимна, като че ли очакваше това, хвърляйки поглед към жените на тротоара.
— Мразя ги — каза. — Надявам се, че всички ще хванат рак.
Кевин не ѝ напомни, че неговата съпруга също беше една от тях, но тя си спомни сама.
— Съжалявам.
— Всичко е наред.
— Просто не разбирам защо трябва да съсипят и всичко за нас.
— Те смятат, че ни правят услуга.
Мелиса се разсмя тихо, сякаш това беше тяхна лична шега, после целуна Кевин целомъдрено по бузата.
— Обади ми се — каза му. — Не ме забравяй.
Наблюдателите чакаха на тротоара, лицата им бяха безизразни и търпеливи, с новозапалени цигари в ръка. Той се зачуди дали да не се отклони от пътя си — те обикновено не преследваха хората — но беше късно и бе уморен, така че си тръгнаха заедно. Усещаше известна лекота в стъпките им, докато вървяха редом с него, удовлетворени от добре свършената работа.