Наградата
Нора Дърст не искаше да си признае, но „Спондж Боб“ вече не работеше. Вероятно това беше неизбежно — беше гледала някои епизоди толкова много пъти, че на практика ги знаеше наизуст — но това не улесни нещата. Шоуто беше ритуал, на който бе започнала да разчита, а тези дневни ритуали бяха почти всичко, което имаше.
От около година — последната им година заедно — Нора и семейството ѝ гледаха „Спондж Боб“ вечер точно преди лягане. Ерин беше твърде малка, за да разбере повечето от шегите, но брат ѝ Джереми, който беше с три години по-голям, истински мъж в детската градина — се взираше в телевизора с изумено изражение, като че ли пред очите му се разкриваше някакво чудо. Кикотеше се на почти всяка реплика, но когато наистина се отпуснеше, смехът експлодираше от устата му на високи викове, в които се примесваха равни части одобрение и смайване. От време на време — обикновено в отговор на акт на физическо насилие на екрана, когато телата се разтягаха, сплескваха, въртяха, изкривяваха, разчленяваха или хвърляха с висока скорост на невероятни разстояния — смехът го завладяваше напълно и той падаше от кушетката на пода, където блъскаше по килима, докато не успееше да се успокои.
Нора беше изненадана колко много самата тя се наслаждава на шоуто. Беше свикнала с безинтересните глупости, които децата ѝ настояваха да гледат — „Дора“ и „Любопитният Джордж“, и „Голямото червено куче“, но „Спондж Боб“ беше освежаващо умен и дори малко хаплив, предвестник за предстоящите по-добри дни, когато те всички щяха да са свободни от гетото на детските програми. Тъй като и тя беше голям почитател, бе озадачена от безразличието на мъжа си. Дъг седеше с тях в дневната, но рядко дори вдигаше очи от блекбърито си. През последните няколко години беше все така, толкова погълнат от работата си, че рядко присъстваше дори наполовина, като холограма на самия себе си.
— Трябва да го гледаш — казваше му тя. — Наистина е доста смешно.
— Без да се обиждаш — отвръщаше той, — ама Спондж Боб е малко малоумен.
— Той е просто сладък. Оправдава всички, дори да не го заслужават.
Не постигна повече успех и с приятелките си, майките, с които ходеше на йога във вторник и четвъртък сутринта и понякога да пийнат нещо вечер, ако съпрузите им бяха наоколо, за да поемат щафетата. Тези жени не споделяха олимпийското презрение на Дъг към детинските неща, но дори те ставаха скептични, когато тя им хвалеше любимото си анимационно безгръбначно.
— Не мога да понасям това шоу — казваше Елън Демос. — Но песничката в началото е наистина хубава.
— Сепията е ужасна — добавяше Линда Васерман. — Има зловещ фалически нос. Мразя начина, по който просто се клати там.
Разбира се, след четиринайсети октомври Нора забрави „Спондж Боб“ за доста дълго време. Тя се премести от къщата и прекара няколко месеца при сестра си, силно упоена, в опити да се пребори с кошмара, който беше заместил живота ѝ. През март, отново по съвет на приятелите, семейството и терапевта ѝ, тя се върна у дома, като си казваше, че ѝ трябва малко спокойствие, да бъде сама със спомените, период на размисъл, през който да си отговори на въпроса дали е желателно, или дори възможно да продължи да живее.
Първите няколко седмици изминаха в мъглата на нещастието и объркването. Тя спеше в необичайни часове, пиеше твърде много вино, за да замести ксанакса и амбиена, от които се беше отказала, и прекарваше цели дни в скитане из жестоко празната къща, отваряше гардероби и се взираше под леглата, като че ли очакваше да открие съпруга и децата си скрити там, да се хилят, като че ли тъкмо са направили най-голямата шега на света.
Тя си представяше, че ги хока, докато се преструва на разстроена: „Надявам се, че сте щастливи! Направо си изкарах акъла!“.
Една вечер, докато прехвърляше безцелно каналите, тя попадна на познат епизод от „Спондж Боб“, онзи, в който над Бикини Ботъм вали сняг. Ефектът му върху нея беше незабавен и въодушевяващ. Главата ѝ бе ясна за пръв път от векове. Почувства се добре, повече от добре. Не беше просто заради това, че можеше да усети малкото си момче в стаята да седи точно до нея на кушетката; на моменти все едно тя самата беше Джеръми, сякаш гледаше шоуто през неговите очи и преживяваше дивото удоволствие на шестгодишното дете, като се смееше толкова силно, че почти оставаше без дъх. Когато серията свърши, Нора плака дълго, но това беше освобождаващ плач, от онзи вид, който те прави по-силен. После грабна един тефтер и написа следното: