Току-що гледах епизода със снежния бой. Помниш ли го? Ти обичаше да играеш в снега, но само ако не беше твърде студено или ветровито. Помня първия път, когато отидохме да се пързаляме с онази стара дървена шейна, и ти плака, защото имаше сняг по лицето. Измина цяла година, преди да ни позволиш да те заведем отново, но тогава ти хареса повече, защото вместо шейната, имахме надуваеми пояси, които пълнехме с въздух наистина много дълго. Щеше да ти хареса да гледаш „Спондж Боб“ тази вечер, особено онази част, когато той задръства един комин с главата си и превръща лицето си в оръдие за сняг. Сигурна съм, че щеше да опиташ да имитираш звука, който прави, докато стреля по тях, и се обзалагам, че щеше да го направиш много добре, защото знам колко много обичаш да правиш смешни звуци.
На следващата сутрин тя отиде с колата до „Бест Бай“, взе пълната поредица дивидита за „Спондж Боб“ и прекара по-голямата част от деня в гледане на няколко епизода от първи сезон, маратон, който я остави разнебитена, изпразнена и в отчаяна нужда от чист въздух. Точно по тази причина някога внимателно дозираше гледането на телевизия от децата си и осъзнаваше, че трябва да направи същото и със себе си.
Не след дълго си разработи изненадващо дълготрайна стратегия: позволяваше си да гледа „Спондж Боб“ два пъти на ден, веднъж сутринта и после отново вечерта, като всеки път записваше накратко по нещо за всеки епизод в тефтера си. Тази практика — започна да я усеща малко като религиозен ритуал — осигури структура и фокус на живота ѝ и ѝ помогна да не се чувства толкова загубена през цялото време.
Всичко на всичко епизодите бяха няколкостотин, което означаваше, че за една година тя изгледа всеки три или четири пъти. Нямаше проблем обаче, поне доскоро. Нора все още имаше за какво да пише след всяко гледане, по някой пресен спомен или наблюдение, предизвикано от това, което току-що беше видяла, дори след няколко от сериите, които бе започнала да не харесва.
През последните няколко месеца обаче нещо се беше променило из основи. Тя почти не се смееше на гротеските на Спондж Боб. Серии, които преди намираше за възхитителни, сега ѝ се струваха отчайващо тъжни. Тазсутрешният епизод например приличаше на някакъв вид алегория, горчив коментар на собственото ѝ страдание:
Днес беше танцовият конкурс, онзи, на който Сепия превзема тялото на Спондж Боб. За да направи това, той се покатерва в удобно кухата глава на Спондж Боб, а после издърпва ръцете и краката на Спондж Боб, така че да ги замести със своите. Да, осъзнавам, че крайниците на Спондж Боб могат да се регенерират, но това все пак е страховито. По време на състезанието Сепия получава спазъм и накрая тялото на Спондж Боб се мята на пода в агония. Публиката мисли, че това е много яко, и му дава първа награда. Каква метафора. Човекът, който страда най-много, печели. Не значи ли това, че и аз ще получа награда?
В сърцето си тя разбираше, че истинският проблем не е толкова шоуто, колкото чувството, че губи сина си отново, че той вече не е в стаята с нея. Имаше смисъл, разбира се: сега Джереми щеше да е на девет, вероятно вече нямаше да гледа „Спондж Боб“ с ентусиазъм. Където и да беше, той вече бе зает с друго, растеше без нея, заради което тя се чувстваше още по-самотна.
Това, което трябваше да направи, бе да пенсионира всички дивидита — да ги дари на библиотеката, да ги хвърли в боклука, каквото и да е — преди Спондж Боб и всичко, свързано с него, да отрови завинаги ума ѝ. Щеше да е по-лесно, ако имаше нещо, с което да го замести, някакво ново шоу, което да запълни празнината, но всеки път, когато опиташе да разбере от старите си приятели какво гледат момчетата им, жените просто я прегръщаха и казваха „О, скъпа“ с най-тихите и скръбните си гласове, сякаш не разбираха въпроса.
Преди обед Нора тръгна по дългия веломаршрут Мейпълтън-Роуздейл, отсечка от седемнайсет мили, която някога бе железопътна линия. Тя обичаше да кара колело там сутрин през седмицата, когато беше относително пусто и имаше основно големи хора, много от които пенсионери, излезли за безрадостно животоудължаващо упражнение. Нора си постави за цел да стои настрана през слънчевите следобеди в събота и неделя, когато мястото беше претъпкано със семейства на колела и ролери и когато гледката на малко момиче с твърде голяма каска или на намръщено дете, въртящо яростно педалите на колелото, екипирано с разнебитени помощни колелца, я караше да се привежда и да се задъхва на тревистата ивица по края на пътеката, все едно някой я беше ударил в стомаха.