Чувстваше се силна и блажено празна, докато се плъзгаше през свежия ноемврийски въздух, наслаждавайки се на приливите на слънчева топлина, сякаш филтрирана от надвесените дървета, които бяха вече предимно голи. Беше безплодният период на есента след Хелоуин, жълти и оранжеви листа осейваха земята заедно с многобройните зарязани опаковки от бонбони. Щеше да продължава да кара в студа, докато ѝ стигнеха силите, поне до първия голям снеговалеж. Това беше най-мъртвото време от годината, мътно и клаустрофобично, в страх от празниците и мрачните списъци. Тя се надяваше, че ще може да избяга за малко на Карибите или в Ню Мексико, на което и да е ярко и нереално място, само да можеше да намери някого, с когото да отиде и който да не я подлудява. Посети Маями сама миналата година и това се оказа грешка. Колкото и да обичаше усамотението и странните места, двете заедно не работеха добре, освобождаваха потоп от спомени и въпроси, които тя успяваше да държи под капак у дома.
Пътят беше повече или по-малко прав, широк колкото за една кола и с остаряваща настилка, който те водеше от точка А до точка Б без много церемонии. На теория човек можеше да се върне назад от всяка точка, но Нора или стигаше до средата — обръщаше в края на Мейпълтън за лесния кръгов маршрут от шестнайсет мили — или отиваше чак до крайната точка в Роуздейл за големия тур от 34 мили, дистанция, която вече изобщо не я обезкуражаваше. Ако пътят продължаваше и още десет мили, тя щеше да го следва до края, без да се оплаква.
До неотдавна щеше да се изсмее, ако някой предположеше, че тричасовата разходка с колело ще стане незабележима част от ежедневието ѝ. Тогава животът ѝ беше толкова зает от задачи и поръчения, ежедневни спешности и постоянно увеличаващ се списък с неща за отмятане като майка и съпруга на пълно работно време, че тя едва успяваше да изстиска време за две йога посещения на седмица. Само че напоследък буквално нямаше какво друго да прави, освен да кара колело. Понякога си представяше това точно преди да заспи, хипнотичната гледка на земята, изчезваща под предното ѝ колело, вълнуващото усещане за света, преминаващ през рамката на велосипеда.
Тя осъзнаваше, че един ден щеше да ѝ се наложи да си намери работа, не че имаше някаква конкретна причина за това. С щедрите помощи за оцелели, които получи — три сочни шестцифрени суми от федералното правителство, които постъпиха, след като застрахователните компании обявиха Внезапното заминаване за „божествено дело“, за което не можеха да ги държат отговорни — тя сметна, че ще бъде добре поне пет години и дори повече, ако решеше да продаде къщата и да се премести в по-малко жилище.
И все пак щеше да настъпи денят, в който щеше да се наложи да се издържа сама, и тя полагаше всички усилия да мисли от време на време за това, макар че никога не стигаше твърде далече. Можеше да си представи как става сутрин, с чувство за цел, облича се и се гримира, и после излиза през вратата, но фантазията ѝ се изчерпваше с това. Къде отиваше? В офис? В училище? Магазин? Нямаше представа. Имаше степен по социология и бе прекарала няколко години в една изследователска фирма, която класираше корпорациите на базата на техните дейности в сферата на социалната и екологичната отговорност, но единственото, което можеше да си представи да прави в този момент, беше да работи с деца. За жалост, бе опитала това миналата година — помагаше два следобеда на седмица в старата градина на Ерин, но не се беше получило добре. Плачеше твърде много пред децата и прегръщаше някои от тях твърде силно, така че внимателно и уважително я помолиха да си вземе отпуск.
„Добре де — казваше си тя. — Може би няма да има значение. Или може би никой от нас няма да е тук след пет години.“
Или може би щеше да срещне някой приятен човек, да се омъжи и да създаде ново семейство — може би дори като това, което беше загубила. Беше изкусителна идея, докато не стигна до мисълта за заместването на децата. Те щяха да са разочарование, сигурна беше тя, защото истинските ѝ деца бяха идеални, как би могъл някой да се съревновава с това?
Изключи айпода си и провери джобовете на якето, за да се увери, че лютивият ѝ спрей е подръка, преди да пресече шосе 23 и да навлезе в дългата, леко плашеща отсечка на маршрута, която се простираше между индустриалната пустош на юг и неподдържаната гора, която беше под формалния контрол на Комисията за областните паркове, на север. Нищо лошо не ѝ се беше случвало тук, но беше виждала странни неща през последните няколко месеца — група кучета, които я следяха по края на гората, мускулест мъж, който си свиркаше весело, докато буташе празна инвалидна количка по пътя, католически свещеник със строг вид и прошарена брада, който се протегна и стисна ръката ѝ, докато преминаваше край него. После, точно преди седмица, се натъкна на мъж в бизнескостюм, който принасяше в жертва овца в малко сечище край езерце, обрасло с водорасли. Мъжът — закръглен човек на средна възраст, с къдрава коса и кръгли очила — беше притиснал голям нож към гърлото на животното, но още не беше започнал да го коли. И той, и овцата се взираха в Нора със стреснати, нещастни изражения, като че ли ги беше хванала в нещо, което биха предпочели да си остане лично.