През повечето дни тя вечеряше в дома на сестра си. Понякога ставаше малко отегчително да е постоянна притурка към семейството на някой друг, да се налага да играе ролята на леля Нора, да се преструва, че се интересува от безсъдържателните шеги на племенниците си, но тя беше благодарна за часовете на спокоен човешки контакт, отдих от онова, което започваше да ѝ се струва дълъг и много самотен ден.
Следобедите оставаха най-големият ѝ проблем, глуха, аморфна маса от усамотение. Ето защо беше толкова разстроена, когато загуби дневната си работа — тя запълваше идеално празните часове. Изпълняваше поръчки, когато имаше късмета да получи такива — не бяха и наполовина толкова много или толкова притискащи, колкото бе свикнала — и от време на време отваряше книга, взета назаем от сестра ѝ: „Господин Правилен“, „Добър в леглото“ — една от спонтанните терапевтични покупки, повърхностни четива, които някога харесваше. Но напоследък четенето просто я приспиваше, особено след дълго колоездене, а едно от нещата, които не можеше да си позволи, беше да дреме, не и ако не искаше да се озове напълно будна в три през нощта, единствено със собствената си компания.
Днес обаче Нора имаше неочакван посетител, първият от дълго време насам. Преподобният Джеймисън отби волвото си точно когато тя прибираше колелото в гаража и беше изненадана от това, колко е доволна да го види. Хората се отбиваха през цялото време, за да я видят, но преди шест месеца сякаш бе наложен някакъв статут на ограничение. Очевидно дори най-ужасните трагедии и хората, които бяха съсипали, след известно време се изхабяваха.
— Здравей — повика го тя, натискайки бутона за затваряне на автоматичната врата и после се спусна по алеята, за да го посрещне, със скованата походка на току-що слязъл от велосипеда колоездач, а кабарите на обувките ѝ потропваха по паважа. — Как си?
— Добре. — Преподобният се усмихна неубедително. Той беше дългурест угрижен мъж в дънки и особено омачкана бяла тениска от оксфорд, който потупваше крака си с плик от кафява хартия. — А ти?
— Не е зле. — Тя отметна кичур коса от очите си, после незабавно съжали за жеста, който разкри декоративната мрежа от розови следи, които шлемът беше оставил върху челото ѝ. — Предвид обстоятелствата.
Преподобният Джеймисън кимна мрачно, като че ли да потвърди всички неща, които трябваше да се вземат предвид.
— Имаш ли няколко минутки? — попита той.
— Сега ли? — попита тя и неочаквано си даде болезнена сметка за клина и потното си лице, както и за киселата миризма от напрежението, която несъмнено се процеждаше от гортексовия ѝ анорак. — Не съм в приличен вид.
Още докато го казваше, отдели момент да се почуди на устойчивостта на собствената си суета. Беше си помислила, че вече я е преодоляла — каква полза можеше да има от нея? — но очевидно бе твърде дълбоко вкоренен рефлекс, за да си отиде напълно.
— Не бързай — отвърна той. — Мога да изчакам тук, докато се оправиш.
Нора не можа да не се усмихне на абсурдността на предложението му. Преподобният Джеймисън седеше с нея през нощите, когато не беше на себе си от мъка, и ѝ правеше закуска, когато се събуждаше разрошена и разлигавена на кушетката в хола, във вчерашните си дрехи. Малко беше късно да се прави на невинна и скромна пред него.
— Влез вътре — каза му. — Ще отнеме само минута.
При други обстоятелства Нора може би щеше да сметне пристъпването под горещия душ, докато един доста привлекателен мъж, който не беше съпругът ѝ, я чака търпеливо долу, за двусмислено вълнуващо. Но преподобният Джеймисън беше твърде строг и всепоглъщащ, твърде скрит зад собствените си горчиви обсесии, за да бъде призован дори в най-несериозния романтичен сценарий.
Всъщност Нора дори не беше сигурна дали Мат Джеймисън още е преподобен. Той вече не проповядваше в Библейската църква на Цион, изглежда вече не правеше друго, освен да разследва и да разпространява онзи ужасен бюлетин, който го беше превърнал в парий. От онова, което чуваше, жена му и децата му го бяха изоставали, приятелите му вече не му говореха, а понякога абсолютно непознати смятаха за необходимо да му ударят един в лицето.