— От писанията.
Нора клатеше глава. Тя бе обмисляла възможността Възнесението да е обяснение за събитията от четиринайсети октомври. Всеки беше. Това не можеше да се избегне, не и когато толкова много хора го провъзгласяваха навсякъде. Но то нямаше смисъл за нея, никакъв смисъл.
— Няма никакво Възнесение — каза му тя.
Преподобният се разсмя, като че ли я съжаляваше.
— В Библията го пише, Нора. „Тогава двама ще бъдат на нива: единият вземат, другия оставят.“ Истината е пред очите ни.
— Дъг беше атеист — напомни му Нора. — За атеистите няма Възнесение.
— Възможно е тайно да е бил вярващ. Може би Бог познава сърцето му по-добре от теб.
— Не мисля. Той се фукаше с това, че няма нито една религиозна кост в тялото си.
— Но Ерин и Джеръми — те не бяха атеисти.
— Те не бяха нищо. Те бяха просто малки деца. Вярваха само в мама, татко и Дядо Коледа.
Преподобният Джеймисън затвори очи. Тя не можеше да разбере дали мисли, или се моли. Когато ги отвори, изглеждаше толкова смутен, колкото и преди.
— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Би трябвало аз да съм първи в списъка.
Нора си спомни този разговор по-късно през лятото, когато Карън я информира, че преподобният Джеймисън е преживял нервна криза и си е взел отпуск от църквата. Тя мислеше да се отбие до тях, за да види как е, но не можеше да намери сили. Просто му изпрати имейл с пожелание да се оправи и това беше всичко. Не много след това, точно около първата годишнина на Внезапното заминаване, неговият бюлетин се появи за първи път, самиздатски компендиум от пет страници с цинични обвинения срещу изчезналите на четиринайсети октомври, от които никой не можеше да се защити. Този злоупотребявал със служебно положение. Онзи шофирал пиян. Друг имал отвратителни сексуални апетити. Преподобният Джеймисън стоеше по ъглите на улиците и раздаваше бюлетина безплатно и макар хората да твърдяха, че са отвратени от това, което прави, никога не му оставаха бройки.
След като си тръгна, Нора се зачуди как може да е била толкова глупава, толкова абсолютно неподготвена за нещо, което би трябвало да е очевидно от момента, в който преподобният излезе от колата си. А тя го беше поканила в кухнята си и дори му направи чай. Той беше стар приятел, казваше си, и имаха да наваксват.
Но имаше нещо повече от това, осъзна тя, докато изучаваше бледото му неспокойно лице през барплота. Преподобният Джеймисън беше развалина, но някаква част от нея го уважаваше за това, онази част, която понякога се чувстваше засрамена от собствената си несигурна уравновесеност, от начина, по който щеше да продължи след всичко, което се бе случило, вкопчена в някаква жалка идея за нормален живот — осем часа сън, три хранения на ден, много чист въздух и упражнения. Понякога това също изглеждаше ненормално.
— Как си наистина? — попита го тя настоятелно, давайки му да разбере, че въпросът не е формален.
— Изтощен — отвърна той. — Сякаш тялото ми е пълно с мокър цимент.
Нора кимна разбиращо. Собственото ѝ тяло точно тогава се чувстваше страхотно, топло и отпуснато от душа, мускулите я боляха приятно, мократа ѝ коса беше уютно прибрана под хавлиения тюрбан.
— Трябва да си починеш — каза му я. — Иди някъде на ваканция.
— Ваканция. — Той се изхили презрително. — Какво ще правя на ваканция?
— Ще седиш край басейна. Ще забравиш всичко това за малко.
— Моментът за това мина, Нора. — Говореше сурово, сякаш се обръщаше към дете. — Вече няма да има седене край басейна.
— Може би — призна тя, спомняйки си собствените си заблудени опити за забавление на слънце. — Беше просто предложение.
Той се взря в нея по начин, който не беше особено приятелски. Когато мълчанието се проточи, тя се зачуди дали ще е добра идея да го пита за децата, да разбере дали са се сдобрили, но реши да не го прави. Ако хората имат добри новини, няма нужда да им ги измъкваш с ченгел от устата.
— Гледах речта ти миналия месец — каза той. — Бях впечатлен. Сигурно е трябвало много кураж да го направиш. Имаш естествена дикция.
— Благодаря — отвърна Нора, удовлетворена от комплимента. От устата на ветеран в публичните речи като преподобния това означаваше много. — Не смятах, че ще мога, но… Не знам. Просто усетих, че трябва да го направя. Да запазя паметта им жива. — Тя снижи глас, за да му повери: — Минаха три години, но сякаш е било преди векове.
— Цял живот. — Той надигна чашата си, подуши парата, която се виеше от течността, после я сложи обратно, без да отпие. — Ние всички живеехме в илюзорен свят.