— Гледам снимките на децата ми — каза тя. — И понякога дори не плача. Не мога да реша дали е благословия, или проклятие.
Преподобният Джеймисън кимна, но тя не можеше да прецени дали я слуша. След един миг той се пресегна за нещо на пода — оказа се кафявият плик, който държеше преди — и го постави на плота. Нора беше забравила за него.
— Донесох ти новия брой на вестника ми — каза той.
— Няма нужда. — Тя вдигна ръка в жест на учтив отказ. — Аз наистина не…
— Не. — В гласа му имаше остра предупредителна нотка. — Трябва.
Нора се взираше тъпо в плика, който преподобният буташе към нея с върха на показалеца си. Странен звук излезе от устата ѝ, нещо средно между кашлица и смях.
— Шегуваш ли се?
— За съпруга ти е. — За свое оправдание преподобният изглеждаше искрено засрамен. — Можех да го пусна в октомврийския брой, но го задържах заради речта ти.
Нора бутна плика обратно към него. Нямаше представа какви тайни съдържа, но не изпитваше желание да открие.
— Моля те, напусни къщата ми — каза тя.
Преподобният Джеймисън стана бавно от стола си, сякаш тялото му наистина бе пълно с мокър цимент. За момент погледна със съжаление плика на масата, после поклати глава.
— Съжалявам — каза ѝ той. — Аз съм просто пратеникът.
Обетът за мълчание
Всяка вечер след ежедневното хранене и часа за самообвинение те преглеждаха папките на хората, които се надяваха да следват. На теория, разбира се, те бяха свободни да следват всеки, но определени личности бяха нарочени за специално внимание, или защото някой от супервайзърите смяташе, че са узрели за вербуване, или защото някой от тях бе отправил официална молба за увеличено наблюдение. Лори се взря в папката в скута си: АРТЪР ДОНОВАН, възраст 56, Уинстън Роуд 438, ап. 3. Снимката, закачена с телбод на вътрешната корица, изобразяваше напълно обикновен мъж на средна възраст — оплешивяващ, с голям корем, уплашен до смърт — който буташе празна пазарска количка през паркинг, а кичурът през темето му бе разместен от вятъра. Разведен, баща на две пораснали деца, мистър Донован работеше като техник за „Мерк“ и живееше сам. Според последния запис в дневника Донован бе прекарал предишната четвъртък вечер сам у дома си, в гледане на телевизия. Вероятно го правеше често, защото Лори никога не го беше виждала през нощните си обиколки.
Без да си дава труд да рецитира изискваната мълчалива молитва за спасението на Артър Донован, тя затвори папката и я подаде на Мег Ломакс, нововербуваната, за чието обучение помагаше. Всяка нощ на самообвинението Лори се заемаше със задачата да работи с тази конкретна слабост, но въпреки повтарящите се обети да се справи по-добре, продължаваше да се блъска в ограниченията на собственото си състрадание: Артър Донован беше непознат и тя не можеше да събуди в себе си особена загриженост за онова, което му се беше случило през Съдния ден. Това беше тъжната истина и нямаше много смисъл да се преструва, че нещата са други.
„Аз съм просто човек — казваше си тя. — В сърцето ми няма място за всички.“
От друга страна, Мег изучаваше снимката на Донован с меланхолично изражение, поклащаше глава и клопаше с език със звук, твърде силен, за да бъде приет от някой, който не беше ученик. След момент тя взе бележника си, написа няколко думи и показа съобщението на Лори.
Горкият човек. Изглежда толкова изгубен.
Лори кимна отривисто, после се пресегна за следващия файл на ниската масичка, потискайки нуждата да вземе бележника си и да напомни на Мег, че няма нужда да пише всяка мисъл, която ѝ хрумне. Скоро тя щеше сама да открие това. Всеки го правеше, в крайна сметка, след като първоначалният шок от мълчанието преминеше. На някои хора им трябваше малко повече време, за да осъзнаят с колко малко думи могат да минават, колко голяма част от живота могат да уреждат в мълчание.
В задимената стая бяха дванайсет, тазвечерният контингент наблюдатели, които си прехвърляха файловете по посока на часовниковата стрелка. Предполагаше се, че това е тържествено занимание, но имаше моменти, когато Лори забравяше целта си и започваше да си доставя удоволствие, като подбира сочни местни клюки от файловете или просто подновява връзките си с грешния, но живописен свят, от който се предполагаше, че трябва да се е отрекла. Почувства, че се поддава на изкушението да прочете файла на Алис Саудърман, старата ѝ приятелка от Асоциацията на родителите учители в началното училище „Бейли“. Двете бяха съпредседателки на комитета за търговете три поредни години и бяха останали близки дори по време на неспокойния период, който предшестваше обръщането на Лори. Не можеше да не е заинтригувана от новините, че само преди седмица Алис е била наблюдавана да вечеря в „Тратория Джовани“ с Миранда Абът, друга нейна добра приятелка, измъчена майка на четири деца, с чудесно чувство за хумор и противен талант за мимикрия. Лори не знаеше, че Алис и Миранда са приятелки, и почувства увереност, че голяма част от вечерята е била посветена на разговори за нея и колко много им липсва компанията ѝ. Вероятно бяха озадачени от решението ѝ да се отдръпне от техния свят и презираха общността, в която сега живееше, но Лори избра да не мисли за това.