Вместо това се съсредоточи върху вегетарианската лазаня в „Джовани“ — беше специалитетът на заведението, кремообразният сос бе плътен, но не твърде обилен, морковите и тиквичките бяха нарязани на почти прозрачни ленти — и върху образа на самата себе си като третия човек на масата, който пие вино и се смее със старите си приятели. Почувства подтик да се усмихне и трябваше съзнателно да стисне устни.
„Моля те, помогни на Алис и Миранда — помоли се тя, докато затваряше папката. — Те са добри хора. Имай милост към тях.“
Това, което я поразяваше най-много, докато четеше файловете, бе колко измамно нормални изглеждаха нещата в Мейпълтън. Повечето хора просто си слагаха капаците и се заемаха с обичайните си дела, сякаш Възнесението изобщо не се беше случвало, сякаш очакваха светът да продължи вечно. Тина Грийн, на девет, ходеше на уроците си по пиано. Марта Коен, на двайсет и три, прекарваше два часа във фитнеса, после спираше в аптеката по пътя към къщи за тампони и брой на „Ю Ес Уийкли“. Хенри Фостър, на петдесет и девет, разхождаше териера си по пътеката около езерото Филдинг и спираше често, за да може кучето да си играе със себеподобните си. Ланс Микулски, на трийсет и седем, бе забелязан да влиза във „Викториас Сикрет“ в Ту Ривърс Мол, където поръчал няколко неуточнени артикула бельо. Това беше неловко разкритие, като се имаше предвид, че жената на Ланс, Пати, седеше в стаята срещу Лори в същия този момент и скоро щеше да има възможност сама да прегледа файла. Пати изглеждаше доста мила жена — разбира се, повечето хора изглеждаха доста мили, когато не им бе разрешено да разговарят — и сърцето на Лори беше с нея. Знаеше много добре какво е чувството да четеш срамни разкрития за съпруга си в пълната с хора стая, които са чели същата информация и се преструват, че не обръщат внимание. Но човек знае, че те гледат и се чудят как ще успееш да запазиш присъствие на духа, да се освободиш от дребните емоции като ревност и гняв и да задържиш ума си там, където му е мястото, твърдо фиксиран върху бъдещия свят.
За разлика от Пати Микулски Лори не беше подавала официална молба за наблюдение на своя съпруг. Единствената молба, която направи, беше за дъщеря ѝ. Доколкото зависеше от нея, Кевин трябваше да се оправя сам: той беше голям човек и можеше сам да взема решения. Беше се случило така, че тези решения включваха прибирането у дома с две различни жени, чиито файлове тя имаше лошия късмет да преглежда и за чиито души се предполагаше да се моли, не че щеше да го направи някога.
Болеше повече, отколкото смяташе, да си представи как съпругът ѝ целува непозната жена, как я съблича в някаква непозната спалня, как ляга мирно до нея, след като са свършили. Но не беше плакала, не беше разкрила и частица от болката, която изпитваше. Това беше станало само веднъж, откакто дойде да живее тук, в деня, в който отвори папката на дъщеря си и откри, че познатата снимка от вътрешната страна — сантиментален училищен портрет на дългокосо, сладко усмихнато момиче — е заменен от нещо, което ѝ приличаше на фотография на криминален тийнейджър с големи мъртви очи и обръсната глава, момиче в отчаяна нужда от майчина любов.
Приведоха се зад някакви храсти на Ръсел Роуд и се взряха през листака към предната врата на бяла колониална къща с тухлена закрита веранда, която принадлежеше на Стивън Грайс. Светлините долу и горе бяха запалени и изглеждаше така, сякаш семейство Грайс си е у дома. Лори все пак реши да поостане, щеше да е урок по постоянство, най-важното качество на един наблюдател. Мег се въртеше до нея и обгърна ръце около тялото си, за да се предпази от студа.
— Мамка му — прошепна тя, — замръзвам.
Лори притисна пръст до устните си и поклати глава.
Мери направи гримаса и произнесе беззвучно „съжалявам“.
Лори сви рамене, опитвайки се да не обръща внимание на тази нетактичност. Това беше първата смяна на Мег като нощен наблюдател. Щеше да е необходимо време, за да свикне. Не ставаше въпрос само за физическите неудобства и скуката, но също и за социалната неловкост — дори грубост — да не си в състояние да запълниш мълчанието с разговор, да пренебрегнеш повече или по-малко човека, който диша точно до теб. Това беше противоположно на всеки социален импулс, който са ти набивали в главата от дете, особено ако си жена.