— И ти се съгласи.
— Майтапиш ли се? Почувствах се, все едно бях спечелила от лотарията.
— Веднага ли тръгнахте заедно?
— Боже, да. Първия път, когато ме целуна, си помислих: „Това е момчето, за което ще се омъжа“.
— Доста време ти е отнело. Кога е било това, преди осем или девет години?
— Бяхме в училище — обясни Мег. — Сгодихме се веднага след като се дипломирах, но трябваше да отложим сватбата. Заради това, което стана.
— Изгубила си майка си.
— Не само нея. Един от братовчедите на Гари… две момичета, които познавах в колежа, шефа на баща ми, едно момче, с което Гари работеше. Доста хора. Помниш какво беше.
— Помня.
— Просто не изглеждаше правилно да се омъжа без майка ми. Бяхме наистина близки и тя бе толкова развълнувана, когато ѝ показах пръстена. Щях да нося нейната сватбена рокля и всичко останало.
— И Гари се съгласи да отложите?
— Абсолютно. Както казах, той е наистина страхотен.
— Значи, пренасрочихте сватбата.
— Не веднага. Две години дори не говорихме за нея. И после просто решихме.
— И този път се почувствахте готови?
— Не знам. Предполагам, че накрая просто приех факта, че майка ми няма да се върне. Че никой няма да се върне. А Гари започваше да става нетърпелив. Все ми казваше, че е уморен да бъде тъжен през цялото време. Казваше, че майка ми би искала да се оженим, да създадем семейство. Казваше, че тя би искала да сме щастливи.
— Ти какво мислиш?
— Прав е. И аз бях уморена да съм непрекъснато тъжна.
— Е, какво се случи?
Няколко секунди Мег не проговори. Лори сякаш можеше да я чуе как мисли в мрака, как се опитва да формулира отговора си възможно най-ясно, сякаш от него зависеше много.
— Организирахме всичко, знаеш ли? Наехме зала, избрахме диджей, интервюирахме различни кетъринг фирми. Би трябвало да съм щастлива, нали? — Тя се разсмя тихо. — А все едно изобщо не бях там, все едно всичко се случваше на някой друг, на някой, когото не познавах. Виж я как измисля поканите, виж я, как пробва роклята си.
— Помня това чувство — каза Лори. — Все едно си мъртва, а дори не го знаеш.
— Гари полудя. Не можеше да разбере защо не съм по-въодушевена.
— Кога реши да се откажеш?
— От известно време ми се въртеше в ума. Но продължавах да чакам, надявах се, че нещата ще се подобрят. Отидох на терапевт, пих лекарства, правех много йога. Но нищо не сработи. Миналата седмица казах на Гари, че имам нужда от още едно отлагане, но той не искаше и да чуе. Каза, че или ще се оженим, или ще се разделим. Изборът бил мой.
— И сега си тук.
— Сега съм тук — съгласи се тя.
— Доволни сме, че си с нас.
— Наистина мразя тия цигари.
— Ще свикнеш.
— Надявам се.
И двете повече не проговориха. Лори се сви на една страна, вкусвайки мекотата на чаршафите, опитвайки се да си спомни последния път, когато бе спала в толкова удобно легло. Мег поплака известно време и после утихна.
Спечели стая
Нора чакаше танците с нетърпение, по-малко заради самото събитие, отколкото заради шанса да направи публично заявление, да разкаже на своя малък свят, че е добре, че се е възстановила от унижението заради статията на Мат Джеймисън и не се нуждае от ничие съжаление. Тя се чувстваше предизвикателно весела през целия ден, пробваше най-сексапилните си дрехи — все още ѝ ставаха, някои дори ѝ стояха по-добре от преди — и практикуваше стъпки пред огледалото; танцуваше за първи път от три години. „Не е зле — помисли си. — Съвсем не е зле.“ Беше като да пътува назад във времето и да се срещне с човека, който някога е била, за да го разпознае като приятел.
Роклята, на която се спря, беше прилепнала дреха в червено и сиво, тип прегърни ме, с дълбоко деколте. За последен път я беше слагала на сватбата на дъщерята на шефа на Дъг, когато получи за нея многобройни комплименти, включително от самия Дъг, майстора на въздържанието. Тя разбра, че изборът ѝ е добър, когато я сложи пред сестра си и видя вкиснатото ѝ изражение.
— Няма да носиш това, нали?
— Защо? Не ти ли харесва?
— Ами малко е… крещящо, не мислиш ли? Хората може да си помислят…
— Не ми пука — каза Нора. — Да мислят каквото си искат.
В колата на Карън я обзе малко нервно, почти приятно усещане за очакване — съботните пеперуди в стомаха — усещане, което помнеше от колежа, когато купоните сякаш имаха потенциал да променят живота ти. То остана с нея през целия път и в краткото разстояние, което изминаха пеша през паркинга на училището, и я напусна на входа на сградата веднага щом видя плаката, който рекламираше танците: