След като първоначалният шок утихна, тя забеляза, че изпитва и един вид облекчение, олекване на товара. От три години тъгуваше за един съпруг, който не беше съществувал, не и такъв, какъвто си го представяше. Сега, когато знаеше истината, можеше да види, че е загубила по-малко, отколкото е смятала, което беше почти като да си получи нещо обратно. Все пак не беше трагичната вдовица, а просто поредната жена, предадена от един егоистичен мъж. Беше по-малка, по-позната роля и далеч по-лесна за изпълнение.
— Готова ли си? — попита Карън.
Стояха на вратата на стола и наблюдаваха движението на дансинга, облян в приглушена светлина. Беше изненадващо пълно, група хора на средна възраст, предимно жени, се движеха ентусиазирано, макар и малко неловко, под звуците на „Малкия червен корвет“ на Принс, опитвайки се да се преструват на по-младите си и с по-подвижни крайници версии.
— Мисля, че да — отвърна Нора.
Усети главите, които се обърнаха към тях, когато се появиха в затвореното пространство, вниманието на цялото помещение се насочи в тяхна посока. От това се опитваха да я предпазят приятелите ѝ, но на нея наистина не ѝ пукаше. Ако хората искаха да я гледат, бяха добре дошли.
„Да, това съм аз — помисли си Нора. — Най-тъжната жена на света.“
Тя се впусна направо в танците, като вдигна ръце над главата си и остави бедрата си да я поведат. Карън беше до нея, лактите и коленете ѝ се движеха енергично. Нора не беше виждала сестра си да танцува от години и бе забравила колко е забавно да я наблюдава — ниска, едра жена с много движещи се части; беше секси, което човек не би предположил, ако я беше виждал само в друг контекст. Те се приведоха една към друга и се усмихваха, докато пееха заедно: Little red Corvette, baby you’re much too fast!2 Нора се завъртя наляво, после рязко изви тялото си надясно, а дългата ѝ коса бръсна лицето ѝ. За първи път от векове отново се чувстваше почти като човек.
Играта, която играеха, се казваше „Спечели стая“. Доста приличаше на „Шише“, освен по това, че цялата група трябваше да гласува дали двойката може да напусне кръга и да се усамоти някъде. Гласуването добавяше елемент на стратегия в иначе простата игра на случайности. Човек трябваше да следи целия спектър от възможности, да преизчислява на всеки кръг кого иска да запази и кого иска да елиминира като съперник. Целта — извън очевидната свалка с някой, който те привлича — беше да не допуснеш да си един от двамата последни останали играчи в кръга, защото те също трябваше да си намерят стая, макар че Джил знаеше от опит, че те предимно си стояха и се чувстваха като загубеняци. По-добре беше дори с нечетен брой играчи, въпреки срама да откриеш, че си последният останал. Нечетният остатък.
Ейми потри ръце за късмет, усмихна се на Ник Лазаро — той беше първият избор на всяко момиче — и завъртя стрелката, която бяха взели от игра на туистър. Стрелката се замъгли, после забави скорост и отново стана видима, докато обикаляше из кръга, промъкна се край Ник и се установи на Зоуи Грантам.
— Исусе — изръмжа Зоуи. Тя беше красиво, сладострастно, набито момиче, с равен бретон и сочни червени устни, които оставяха следи по лицата и вратовете на хората. — Пак ли.
— О, хайде де — нацупи се Ейми. — Не е толкова зле.
Те се опряха на ръце и колене една срещу друга и се целунаха в центъра на кръга. Не беше нищо особено — без език, без опипване, просто любезно целуване — но Джейсън Уолдрон започна да пляска и да подвиква, като че ли бяха порнозвезди.
— Дявол да го вземе, да! — изкрещя той, както правеше винаги при лесбийските сцени, без значение колко апатични бяха. — На тези кучки им трябва стая!
Никой не го подкрепи. Беше ред на Ник да върти, но стрелката посочи Дмитрий, така че той повтори. Играеха по сексистки правила: момичетата трябваше да го направят заедно, но момчетата не, поради, както се приемаше, очевидни причини. Джил се дразнеше от този двоен стандарт не защото имаше нещо против да целува момичета — беше ѝ все едно, с изключение на Ейми, която ѝ беше повече като сестра — а защото беше свързано с втора несправедливост, момичетата можеха да се целуват, но никога не можеха да вземат стая, защото това би означавало две момчета да останат без партньори, което определяше хетеросексуална симетрия на играта. Джил бе опитала няколко пъти да накара другите да преразгледат тази политика, но никой не я подкрепи, дори Джини Чън, която щеше да е най-очевидният печеливш от подобна промяна.