При второто завъртане Ник получи Зоуи и ентусиазмът им беше достатъчен, че Мак Конъли да им предложи стая. Джини подкрепи това, но всички други гласуваха с „не“ — Джил и Ейми, защото искаха да запазят Ник в играта, Дмитрий, защото си падаше по Зоуи, а Джейсън, защото беше лакей на Ник и никога не гласуваше за друга конфигурация освен за Ник и Ейми.
Това беше проблемът напоследък — нямаше достатъчно играчи и цялата несигурност бе изчезнала. През лятото беше лудешко. Някои нощи в кръга се събираха почти трийсет души — бяха на открито, в двора на Марк Солърс — много от които не се познаваха. Гласуването беше бурно и непредсказуемо. Имаше възможност да получиш стая както за непохватна целувка, така и за някоя разгорещена. Първия път, когато игра, Джил се озова заедно с един колежанин, който се оказа добър приятел на брат ѝ. Поиграха си малко, но накрая се предадоха и прекараха дълго време в разговор за Том, от когото разбра повече неща за брат си, отколкото бе научила през всички години на общия им живот. Втория път получи стая с Ник, който познаваше от училище, но никога не бяха разговаряли. Той беше красиво, тихо момче с тъмни очи, провиснала коса и бдително изражение и с него тя също се почувства красива, абсолютно сигурна, че мястото ѝ е в ръцете му.
Играта стана по-малка и по-скучна през септември, когато част от децата се върнаха в колежа, и още по-скучна през есента, когато броят им намаля до постоянното ядро от осем и всеки път беше повече или по-малко еднакво: Ейми се озоваваше с Ник, Джил и Зоуи си поделяха Макс и Дмитрий, а Джини и Джейсън оставаха заедно по подразбиране. Джил дори не знаеше защо си правят труда — играта вече ѝ приличаше на навик, на ритуал, който бе надживял ползата си, но винаги бе придружен от слабата надежда, че груповата динамика може да се промени по такъв начин, че тя отново да остане сама с Ник и да му напомни колко идеално си пасват телата и умовете им.
За жалост, това нямаше да се случи тази вечер. Той ѝ се падна на четвъртото завъртане и Джил почувства познатия пристъп на вълнение, когато лицето му се приближи към нейното, и също толкова силното разочарование, когато се целунаха. Той дори не се преструваше на заинтересуван, устните му бяха сухи и едва-едва отворени, езикът му упорито пасуваше в отговор на нетърпеливите опипващи потрепвания на нейния. Беше толкова летаргично изпълнение — много по-нестрастно от целувката, която бе дал на Зоуи; Джил вече не беше дори на второ място! — че никой не си направи труда да им предлага стая. Когато приключиха, той избърса устата си, кимна ѝ апатично и каза: „Благодаря, беше страхотно“, но само от приличие. Щеше да е същото, ако си бяха стиснали ръцете или си бяха помахали през улицата. Накара я да се зачуди дали лятната им свалка изобщо се бе случила, дали онзи славен час и половина, който прекараха в спалнята на родителите на Марк, не беше просто плод на въображението ѝ, лош случай на самозалъгване.
Само че не беше — чаршафите бяха хладни и бели с малки сини цветчета, наистина фини и невинни на пръв поглед, а Ник бе наистина заинтригуван. Единственото, което се бе променило оттогава, бе, че той се влюби в Ейми, което се случваше, рано или късно. Можеше да се забележи по начина, по който лицето му се оживи, когато стрелката най-накрая спря в нея, и по бавния, сериозен начин, по който я целуна, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш това, което споделяха, не беше част от игра. Ейми не можеше да отвърне на искреността му — имаше нещо неизбежно театрално в начина, по който се разтопи на пода, издърпа го върху себе си и изви гърба си така, че да притисне таза си в неговия — но комбинацията от двата стила имаше могъщ ефект върху съдиите. Когато Джейсън предложи двамата да си намерят стая, Зоуи го подкрепи и гласуването „за“ беше единодушно, без нито един въздържал се.
Бариерата, която отделяше Нора от хората около нея, изтъня и омекна, докато танцуваше. Другите не изглеждаха толкова далече или толкова чужди, както когато ги подминаваше в супермаркета или на велоалеята. Когато се докосваха на дансинга, контактът не беше досаден или неприятен. Ако някой ѝ се усмихнеше, тя също му се усмихваше и през повечето време това я караше да се чувства добре, сякаш лицето ѝ бе създадено за усмивка.
След половин час спря да си почине и се отправи към масата с напитките, където си наля в пластмасова чаша шардоне и го гаврътна на две големи глътки. Виното беше хладко и твърде сладко, но тя помисли, че може би ще е хубаво с лед и сода.
— Извинете, мисис Дърст?