— Така беше. — Нора наклони глава под неудобен ъгъл, за да срещне погледа му. — По-рано.
Беше неловко да се извисява над нея така, особено когато му даваше нечестен изглед към бюста ѝ. Без да пита, той приседна на пода до нея и протегна ръка.
— Аз съм Кевин.
— Кметът — отбеляза тя.
— Точно така. Срещнахме се на парада.
Тъкмо щеше да дръпне ръката си, когато тя се пресегна и я раздруса, като му спести неудобството. Имаше костеливи пръсти и изненадващо силен захват.
— Помня.
— Произнесе добра реч.
Нора извърна глава, за да го огледа по-добре, сякаш за да прецени искреността му. Беше гримирана и тъмните кръгове под очите ѝ изглеждаха по-незабележими от обикновено.
— Не ми напомняй — каза тя. — Опитвам се да забравя за това.
Кевин кимна. Искаше да каже нещо съчувствено за статията в бюлетина на Мат Джеймисън — беше невероятно низка, дори за пиявицата, в която се беше превърнал Мат — но сметна, че тя се опитва да забрави и за нея.
— Ще ми се да си бях държала устата затворена — измърмори тя. — Чувствам се като пълна идиотка.
— Вината не е твоя.
— Нищо не е моя вина. Но все пак се чувствам отвратително.
Кевин не беше сигурен какво да каже. Без да мисли, той протегна краката си на пода успоредно на нейните, тъмните му джинси до голата ѝ кожа. Симетрията му напомни за една статия, която бе чел за езика на тялото, за това, как несъзнателно имитираме позите на хората, които ни привличат.
— Харесва ли ти диджеят? — попита той.
— Става. — Тя като че ли наистина го мислеше. — Малко е старомоден, но е добър.
— Нов е. Предишният говореше твърде много. Имаше микрофон и го използваше, за да подвиква на хората да идват на дансинга, и то не особено мило. Казваше нещо от сорта на: „Какво става, Мейпълтън? Това е купон, не погребение!“. Понякога ставаше доста лично: „Ей, Сако от туид? Дишаш ли изобщо?“. Имахме много оплаквания.
— Чакай да позная — каза тя. — Ти си Сако от туид?
— Не, не — усмихна се Кевин. — Това беше просто пример.
— Сигурен ли си? — попита Нора. — Не те видях на дансинга.
— Исках да отида, но бях отклонен.
— От какво?
— Тук е като общинска сбирка. Всеки път като се обърна, някой ми крещи за дупки по пътя или за планирана работа, или как друг не си събира боклуците в двора. Не мога истински да се отпусна, не и както преди.
Тя се наведе напред и прибра колене към гърдите си. В позата имаше нещо момичешко, трогателно противоположно на лицето ѝ, което изглеждаше по-старо от останалата ѝ част. Стресна го, когато се усмихна, сякаш някой бе запалил светлина под кожата ѝ.
— Ей, Сако от туид — каза тя.
— Само за протокола, дори нямам сако от туид.
— Трябва да си купиш — каза му тя. — С кръпки на лактите. Обзалагам се, че ще ти отива.
Джил лежа будна в мрака дълго преди да стане и да се облече. Целуна леко Макс по челото, но той не помръдна. Беше заспал веднага след като свърши и изглеждаше като нокаутиран. Следващия път щеше да го помоли да остави лампата включена, докато го прави, за да може да гледа лицето му. Това беше най-хубавата част в цялото нещо за нея, начинът, по който лицето на момчето се гърчеше свирепо и после се отпускаше, сякаш някаква ужасяваща мистерия беше получила разрешението си.
Тя се спусна по стълбите и откри с изненада, че дневната е празна, зловеща и непозната на светлината на беззвучния телевизор. Вървеше отново онази глупава реклама „Очила за чудеса“, която показваше четиричленно семейство — мама, татко, син и дъщеря — вървящи през гората с военни приспособления за нощно виждане, прикрепени за лицата им. Те спираха синхронно и поглеждаха нагоре, сочейки изумено към нещо в небето. Тя знаеше думите наизуст: „Купете два чифта очила за чудеса на нашата ежедневна ниска цена и ще получите още два АБСОЛЮТНО БЕЗПЛАТНО! Точно така, купете два и ще получите още два безплатно! Като допълнителен бонус ще ви подарим и четири семейни комуникационни устройства за безопасен дом без АБСОЛЮТНО НИКАКВА ТАКСА! Стойността е шейсет долара!“. На екрана малкото момче се криеше в гората и говореше разтревожено в своето семейно комуникационно устройство, което приличаше на Джил на градински вариант на уоки-токи. Лицето му се озари от широка усмивка, когато родителите и сестра му се появиха сред дърветата, стиснали собствените си устройства, и се втурнаха да го прегръщат. „Поръчайте сега! Ще благодарите на Бог за това!“ Джил предпочиташе да умре, вместо да го признае, но от глупавата реклама ѝ засядаше буца в гърлото, заради радостта на намерилото се семейство и цялата сантиментална гадост.