Не че ѝ влизаше в работата, но отдели няколко минути да поизчисти, докато чакаше Ейми. Знаеше колко е потискащо да се събудиш в разхвърляна къща, усещането сякаш новият ден е вече стар. Разбира се, къщата на Дмитрий беше център за купони — родителите и двете му малки сестри бяха все „другаде“, откакто Джил го познаваше, и никой не ги очакваше да се върнат скоро — така че може би той нямаше против. Може би хаосът беше нормално състояние за него, а редът беше объркващо изключение.
Тя занесе няколко празни бирени бутилки в кухнята и ги изми на мивката. После зави студената пица, сложи я в хладилника и натъпка кутията в кофата за боклук. Тъкмо беше свършила да зарежда миялната машина, когато се появи Ейми, глуповато усмихната, с една протегната пред себе си ръка. В ръката се клатушкаха чифт бикини, защипани между показалеца и палеца ѝ, като парче съмнителен крайпътен боклук.
— Такава повлекана съм — каза тя.
Джил се взря в гащите. Бяха светлосини на жълти маргаритки.
— Мои ли са?
Ейми отвори чекмеджето под мивката и натъпка бельото дълбоко в кофата.
— Повярвай ми — каза тя, — не си ги искаш.
Въпреки че му харесваше да танцува, Кевин не беше особено добър танцьор. Заради футбола е, помисли си — беше твърде скован в хълбоците и раменете, малко твърде вкоренен, сякаш очакваше танцьорите от противниковия отбор да се блъснат в него. В резултат на това имаше склонност да се ограничава до повторения на прости движения, които го караха да се чувства като имитация на евтина играчка с батерии.
А заради Нора осъзнаваше недостатъците си повече от обикновено. Тя се движеше със свободна грация, привидно неправеща разлика между тялото си и музиката. За щастие, тя не изглеждаше отблъсната от неумението на Кевин. През повечето време сякаш дори не забелязваше, че той е там. Държеше главата си наведена, лицето ѝ бе частично скрито под развятата завеса от тъмна гладка коса, толкова гладка, че изглеждаше почти течна. В редките случаи, когато очите им се срещаха, му отправяше сладка, стресната усмивка, сякаш бе напълно забравила за него.
Диджеят пусна „Любовно гнезденце“, „Къща от тухли“ и „Сексмашина“, а Нора знаеше повечето от текстовете. Тя трептеше и се въртеше, изрита обувките си и затанцува боса на дървения под. Жизнеността, която демонстрираше, беше още по-впечатляваща, тъй като сигурно знаеше, че я наблюдават. Дори Кевин можеше да почувства това, сякаш неочаквано беше попаднал в яркия лъч на прожектор. Вниманието не беше точно грубо, помисли си — в него имаше нещо прикрито и безпомощно — но беше неумолимо и той се чувстваше все по-неловко. Огледа се наоколо и се усмихна глуповато, като извинение към всички за тромавостта си.
Танцуваха седем песни поред, но когато Кевин попита Нора дали ѝ трябва почивка — той самият имаше нужда — тя поклати глава. Лицето ѝ блестеше от пот, очите ѝ светеха.
— Да продължаваме.
Той беше изтощен след „Ще оцелея“ и „Обърни ритъма“. За щастие, следващата песен беше „Сърфистката“, първото бавно изпълнение, откакто бяха започнали. По време на откриващото арпеджо настъпи неловък момент, но тя отговори на въпросителния му поглед, като пристъпи напред и обви ръце около врата му. Той завърши прегръдката, като постави едната си ръка на рамото ѝ, а другата — около кръста. Нора отпусна глава на неговото рамо, като че ли той беше кавалер на бала ѝ.
Кевин провлачи една стъпка напред и една настрани, вдишвайки смесения аромат на пот и шампоан. Тя го последва, тялото ѝ се притисна към неговото, когато се раздвижиха. Кевин можеше да усети влажната топлина на кожата ѝ през тънката материя на роклята. Нора измърмори нещо, но думите ѝ се загубиха в яката му.
— Извинявай — каза той. — Не те чух.
Тя повдигна главата си. Гласът ѝ беше тих и замечтан.
— На моята улица има дупка — каза. — Кога ще я оправиш?
Трета част
Весели празници
Скитници
Том беше изнервен на терминала. Предпочиташе да стопира, като се придържа към второстепенните пътища, да нощува в горите и да пести парите си за спешни случаи. Можеха да стигнат така от Сан Франциско до Денвър, но Кристин се беше уморила. Тя така и не му каза, че иска промяна, но той виждаше, че смята, че е под нивото ѝ да размахва пръст и да се преструва, че е благодарна на хора, които нямаха никаква представа каква чест е да играят дори мъничка роля в историята ѝ, хора, които се държаха така, сякаш те ѝ правеха услуга, като качваха двойка мърляви Босоноги деца насред нищото и ги отвеждаха малко по-напред по пътя им.