Беше два дни преди Деня на благодарността — Том бе забравил напълно за този празник, който бе един от любимите му — и чакалнята беше претъпкана с пътници и багаж, както и от притеснително многобройни ченгета и войници. Кристин забеляза празно място — в средата на редицата — и се спусна да го заеме. Опитвайки се да контролира раздразнението си, Том се придвижи след нея, притискан от твърде тежката си раница, напомняйки си, че нейната нужда е с предимство.
Като пусна на земята тромавата раница — вътре бяха нейните, както и неговите неща, плюс палатката и спалните чували — той седна в краката ѝ като вярно куче, разполагайки се под ъгъл, за да избегне контакта с група войници точно срещу тях, облечени в пустинни камуфлажи и кубинки. Двама дремеха, а един пишеше есемес на телефона си, но четвъртият — кльощав червенокос пич с малки очички, очертани с розова кожа — изучаваше Кристин с настойчивост, която го изнервяше.
Точно от това се притесняваше. Тя беше толкова сладка, че човек не можеше да не я забележи, дори облечена в тези мръсни хипарски парцали и плетена шапка с помпон, с голямата синьо-оранжева мишена, боядисана на челото ѝ. Беше изминал повече от месец от арестуването на мистър Гилкрест и историята вече отшумяваше, но той смяташе, че е само въпрос на време някой интригант да забележи Кристин и да я свърже с булката беглец.
Погледът на войника се премести върху Том. Той се опита да го игнорира, но човекът очевидно разполагаше с безкрайно време и нямаше какво друго да прави, освен да зяпа. Най-накрая Том нямаше избор, освен да се обърне и да срещне погледа му.
— Ей, смрадливец — каза войникът. Нашивките на джоба на ризата му го идентифицираха като Хенинг. — Гадже ли ти е?
— Просто приятелка — отвърна Том малко неохотно.
— Как се казва?
— Дженифър.
— Къде отивате?
— В Омаха.
— Хей, аз също. — Хенинг изглеждаше доволен от съвпадението. — Получих двуседмичен отпуск. Ще прекарам Деня на благодарността със семейството ми.
Том кимна леко, като се опитваше да му даде да разбере, че не е в настроение за опознавателни разговори, но Хенинг не схвана намека.
— Е, какво ви води в Небраска?
— Просто минаваме.
— Откъде идвате?
— От Финикс — излъга той.
— Адски е горещо там, а?
Том се извърна, опитвайки се да покаже, че разговорът е приключил. Хенинг се престори, че не забелязва.
— Каква е тази работа между вас и душовете? Да не сте алергични към вода например?
„О, боже — помисли си Том. — Не отново.“ Когато решиха да се маскират като Босоноги, сметна, че ще ги дразнят много за наркотиците и свободната любов, но нямаше никаква представа колко време ще посветят на темата за личната хигиена.
— Ние ценим чистотата — отвърна му Том, — просто не сме обсебени от нея.
— Виждам това. — Хенинг се взря в мръсните крака на Том, сякаш бяха образцови. — Любопитен съм колко най-дълго сте издържали без душ?
Ако Том имаше някакъв интерес да е искрен, щеше да каже седем дни, което беше настоящото му постижение. В интерес на правдоподобността той и Кристин бяха спрели да се къпят три дни преди да напуснат Сан Франциско и по време на пътуването си имаха достъп само до обществени тоалетни.
— Не ти влиза в работата.
— Добре, така да е. — Хенинг явно се наслаждаваше. — Просто ми отговори на това. Кога беше последният път, когато си смени бельото?
Войникът до Хенинг, плешив чернокож, който пишеше съобщение, сякаш животът му зависеше от това, вдигна очи от телефона си и изхихика. Том запази мълчание. Нямаше достоен начин да отговориш на въпрос за бельото си.
— Хайде, смръдльо. Дай ми приблизителна цифра. Ще получиш допълнително точки, ако е по-малко от седмица.
— Може би е под прикритие — предположи чернокожият.
— Чистотата идва отвътре — обясни Том, повтаряйки една от любимите фрази на Босоногите. — Външното е без значение.
— Не и за мен — засече го Хенинг. — Аз съм този, който ще седи в автобуса с вас дванайсет часа.
Том знаеше, че има право, макар да не го каза. През последните два дни осъзнаваха с неудобство вонята, която двамата с Кристин излъчваха отблизо. Всеки шофьор, който ги вземаше, незабавно отваряше прозорците, без значение колко студено или дъждовно беше. Правдоподобността вече не беше проблем.
— Съжалявам, ако сме ви обидили — каза той малко сковано.
— Не откачай, смръдльо, само се ебавам с теб.