Преди Том да отговори, Кристин го ритна леко по гърба. Той пренебрегна призивите, не искаше да я въвлича в разговора. Но после тя го ритна пак, толкова силно, че нямаше избор, освен да се обърне.
— Умирам от глад — каза тя, като вирна брадичка по посока на щандовете с храна. — Можеш ли да ми вземеш парче пица?
Хенинг не беше единственият възмутен от присъствието им в нощния автобус. Шофьорът не изглеждаше много щастлив, когато вземаше билетите им; няколко пътници измърмориха унизителни коментари, докато вървяха по пътеката между седалките към празните места в дъното.
Всичко това бе почти достатъчно, за да накара Том да съжалява Босоногите. Докато не започна да се преструва на един от тях, нямаше никаква представа колко непопулярни бяха сред обществото, поне извън Сан Франциско. Но всеки път щом започнеше да си мечтае двамата с Кристин да бяха избрали по-порядъчно прикритие — нещо, което да им позволи да се вписват по-добре и да не привличат толкова много общата враждебност — си напомняше, че недостатъците на тази дегизировка бяха също и силните ѝ страни. Колкото повече биеха на очи, толкова по-лесно беше на хората да ги приемат по най-очевидния начин — просто ги отписваха като двойка безобидни скитници и не ги закачаха.
Кристин се плъзна към мястото до прозореца в дългата редица най-отзад, неприятно близо до тоалетната. Изглеждаше озадачена, когато Том седна от другата страна на пътеката.
— Какво става? — Тя потупа празното място до себе си. — Няма ли да ми правиш компания?
— Реших, че можем да се разпръснем. Ще е по-лесно да си починем.
— О. — Тя изглеждаше разочарована. — Предполагам, че вече не ме обичаш.
— Забравих да ти кажа — отвърна той. — Срещнах някого. По интернет.
— Красива ли е?
— Всичко, което знам, е, че е чистокръвна рускиня, която търси богат американски жребец.
— Слава богу, че не е обратното.
— Много смешно.
Дразнеха се по този начин през последните две седмици. Преструваха се, че са гаджета, с надеждата шегите да разсеят сексуалното напрежение, което винаги витаеше наоколо, но така само го нагнетяваха. Беше доста разсейващо и докато бяха в къщата, но сега, когато пътуваха — правеха си компания по двайсет и четири часа, хранеха се заедно, спяха един до друг в малката палатка — беше направо мъчително. Той слушаше как Кристин хърка и я гледаше да клечи в гората, придържаше косата ѝ, когато повръщаше сутрин, но всичко това не бе успяло да предизвика у него и най-малкото презрение. Все още се смущаваше всеки път когато тя се тъкмеше пред него и знаеше, че ще е истинско безсънно мъчение да стои до нея дванайсет часа с широко отворени очи, докато коляното ѝ е само на инчове от неговото.
Въпреки многобройните възможности, Том все още не беше направил никакъв ход — не се бе опитвал да я целуне в палатката или дори да хване ръката ѝ — и не възнамеряваше да го прави. Тя беше на шестнайсет и беше бременна в четвъртия месец — коремът ѝ вече започваше да се издува и последното нещо, от което имаше нужда, бяха сексуалните ходове на спътника ѝ, мъжа, за който се предполагаше да се грижи за нея. Мисията му беше проста: всичко, което трябваше да направи, бе да я заведе безопасно до Бостън, където някои състрадателни приятели на мистър Гилкрест бяха предложили да я приютят и да ѝ осигуряват храна и медицински грижи до раждането на бебето, което трябваше да спаси света.
Том, разбира се, не вярваше във всички глупости за детето чудо. Той дори не разбираше какво означава „да спаси света“. Щяха ли да се върнат изчезналите хора? Или нещата щяха да се подобрят за тях, останалите; грижите и тъгата да намалеят и пред тях да се очертае по-светло бъдеще? Пророчеството беше влудяващо неясно, което водеше до всякакви безпочвени слухове и свободни спекулации, никоя от които Том не приемаше на сериозно, по простата причина че неговата вяра в мистър Гилкрест беше отишла по дяволите. Той помагаше на Кристин само защото я харесваше и защото моментът изглеждаше подходящ да се махне от Сан Франциско и да продължи с живота си, каквото и да му предстоеше.
Дори така обаче, понякога той си позволяваше да се развлича с далечната възможност, че всичко това би могло да е истина, просто за забавление. Може би мистър Гилкрест наистина беше светец, въпреки всичките си недостатъци, а бебето наистина беше спасител. Може би всичко наистина зависеше от Кристин и следователно от него. Може би Том Гарви щеше да бъде помнен хиляди години като човека, помогнал на Кристин, когато е имала най-голяма нужда, и винаги е постъпвал като джентълмен, дори когато не е бил длъжен.