„Ето такъв съм аз — мислеше си той с мрачно задоволство. — Човекът, който пази ръцете си за себе си.“
Беше ранна привечер, когато тръгнаха, но твърде късно, за да се насладят на гледката на Роки Маунтин. Автобусът беше нов и чист, с подвижни плюшени седалки, телевизори и безплатен уайърлес интернет, макар че нито Том, нито Кристин имаха полза от него. Тоалетната още не миришеше много лошо.
Той се опита да гледа филма — „Болт“, анимация за куче, което погрешно вярва, че има суперсили, но беше безнадеждно. Беше изгубил вкуса си към попкултурата след Внезапното заминаване и не можеше да си го върне. Сега всичко му изглеждаше толкова трескаво и фалшиво, толкова отчаяно да задържи погледа ти, така че да не забележиш лошите новини под носа си. Вече дори не се интересуваше от спорт, нямаше идея кой ще спечели Световните серии. Всички отбори, така или иначе, бяха като закърпени, дупките в списъците бяха запълнени от участници във второстепенните лиги и стари играчи, които се върнаха от пенсия. Това, което истински му липсваше, бе музиката. Щеше да е хубаво металнозеленият му айпод да е с него на това пътуване, но това беше минало, беше откраднат или загубен в Кълъмбъс или вероятно в Ан Арбър.
Поне Кристин, изглежда, си прекарваше добре. Кикотеше се на мъничкия екран пред нея, качила мръсните си крака на седалката, с плътно притиснати колене към гърдите, които твърдеше, че били много по-големи от преди, макар че Том не можеше да види съществена разлика. От мястото му тя приличаше на дете с малкия си корем, скрит под развлечения ѝ пуловер и дрипавото рунтаво яке; като човек, който трябваше да се тревожи за домашното си и за футбола, а не за болезнени зърна и дали получава достатъчно фолиева киселина. Сигурно се бе взирал в нея малко по-дълго, защото тя неочаквано се извърна, сякаш бе произнесъл името ѝ.
— Какво? — попита леко отбранително.
Мишената на челото ѝ беше избледняла, трябваше да я поднови, когато стигнат в Омаха.
— Нищо — отвърна той. — Просто блеех.
— Сигурен ли си?
— Да, гледай си филма.
— Доста е смешен — каза му Кристин, а очите ѝ се присвиха от удоволствие. — Това малко куче е откачено.
След като филмът свърши, пред тоалетната се изви опашка. Първоначално се движеше задоволително, но после замръзна, след като един по-възрастен човек с бастун и мрачна решимост се вмъкна вътре и остана там. Хората зад него видимо се изнервиха, докато минутите се точеха, и въздишаха с нарастваща честота, като съветваха колегите си отнапред да почукат, за да проверят жив ли е изобщо, или поне да им каже дали „Война и мир“ наистина е толкова интересна.
По законите на късмета Хенинг се падна вторият по ред след задръстването. Том държеше главата си наведена и се преструваше, че е погълнат от безплатния вестник, който бе взел на автогарата, но можеше да усети настоятелния поглед на войника, вперен в центъра на мишената му.
— Смръдльо! — извика той, когато Том най-накрая вдигна очи. Звучеше доста пиян. — Старият ми приятел!
— Хей.
— Ей, дядка! — излая Хенинг по посока на затворената врата на тоалетната. — Времето изтече! — Той се обърна към Том с наскърбено изражение. — Какво, по дяволите, прави вътре?
— Не можеш да пришпорваш природата — напомни му Том.
Това приличаше на фраза, подходяща за Босоног.
— Майната му — отвърна Хенинг, предизвиквайки енергично кимване в знак на съгласие от една жена на средна възраст пред него. — Ще броя до десет. Ако не е излязъл, ще разбия вратата.
Точно тогава се чу звукът на водата, който изпрати видима вълна на облекчение през опашката. Тя бе последвана от продължителна, странно напрегната и мълчалива интерлюдия, в чийто край водата бе пусната отново. Когато вратата най-накрая се отвори, вече известният обитател на тоалетната пристъпи навън и огледа публиката си. Обърса запотеното си чело с тоалетна хартия и отправи скромна молба за извинение.
— Имах малко проблеми. — Той потърка стомаха си нерешително, сякаш нещата още не бяха съвсем наред. — Нищо не можех да направя.
Том долови злочест полъх, докато старецът куцукаше край него, а заместникът му се вмъкна в тоалетната и нададе тих вик на протест, докато затваряше вратата.
— Е, какво става тук отзад? — попита Хенинг, доста по-весело, след като задръстването вече беше преодоляно. — Купонясвате ли си?
— Просто пътуваме — каза му Том. — Опитваме се да си починем.
— Да бе — кимна Хенинг сякаш това беше някаква шега, и потупа един от задните си джобове. — Имам „Джим Бийм“, заповядайте.