Хенинг го нямаше. Прегърнаха го за довиждане към четири сутринта на пътническия площад в някакъв умрял център насред нищото.
— Надявам се, че е добре — каза тя, сякаш четеше мислите му.
— Аз също.
Той се бе отправил към Сан Франциско, стопирайки на запад с парче хартия в джоба си, на което Том бе надраскал адреса на кафе „Елмърс“ и указанието „Питай за Джералд“. Доколкото Том знаеше, нямаше никакъв Джералд, но Босоногите щяха да го приемат със или без представяне. Всички бяха добре дошли, особено един войник, решил, че не иска да е част от убиването и умирането.
— Изумително е — отбеляза Кристин, докато стояха с другите пътници на бетонния перон и чакаха да изнесат багажа им. — Ти го обърна в религия, в която сам не вярваш.
— Не съм го обръщал. Той сам се обърна.
Шофьорът беше в лошо настроение, хвърляше куфари и брезентови чанти на земята зад себе си и не обръщаше никакво внимание къде падат. Тълпата се отдръпна няколко стъпки, за да му направи място.
— Не можеш да го виниш — каза Кристин. — В Сан Франциско ще се забавлява повече.
Раницата им се приземи с тъп звук. Том се наведе да я вземе, но сигурно се беше изправил твърде бързо. Краката му омекнаха и той се олюля на място за секунда-две, докато замайването премине. Можеше да усети лепкавата пот, която избиваше по челото му, капка по капка.
— Човече — каза той. — Днес ще е гаден ден.
— Добре дошъл в моя свят — отвърна тя. — Можем да подрайфаме заедно.
Едно червенокосо семейство стоеше в чакалнята и нетърпеливо оглеждаше пристигащите пътници. Бяха четирима: кльощав баща и закръглена майка — горе-долу на възрастта на родителите на Том — навъсена тийнейджърка и измъчен еднокрак младеж в инвалидна количка. „Адам“, помисли си Том. Усмихваше се накриво и държеше парче хартия, като шофьор на летище.
На нея пишеше: МАРК ХЕНИНГ.
Хенингови едва забелязаха Том и Кристин. Бяха твърде заети да оглеждат всяко ново лице, което преминаваше през вратата, търпеливо очаквайки да се появи правилното, единственото, което имаше значение.
Снежинки и захарни бастунчета
Тази сутрин Кевин стигна в общината около осем, час по-рано от обикновено, с надеждата да посвърши малко работа, преди да се отправи към гимназията, за да се срещне със съветничката на Джил. Изпълнявайки предизборните си обещания, той бе установил ангажиран стил на управление, който му даваше възможност да се среща с избирателите на принципа на дошлия първи в продължение на един час всеки ден. Това беше отчасти въпрос на добра политика и отчасти въпрос на стратегия за справяне. Кевин беше социално животно: обичаше да има къде да ходи сутрин, причина да се бръсне и да взема душ и да облече прилични дрехи. Обичаше да се чувства зает и важен, сигурен, че неговата сфера на влияние надхвърля границите на двора му.
Той установи това по трудния начин, след като продаде „Пейтриът Ликър Мегасторс“, сладка сделка, която го направи финансово независим на четирийсет и пет. Ранното пенсиониране беше мечтата на брака му, цел, към която той и Лори се бяха стремили, откакто се помнеше. Никога не го изричаха на глас, но се опитваха да бъдат като двойките по кориците на списание „Пари“ — енергични хора на средна възраст, на двоен велосипед или на палубата на яхтата си, радостни бегълци от ежедневната мелачка, успели чрез комбинация от късмет, усърдна работа и внимателно планиране да се докопат до част от хубавия живот, докато все още са достатъчно млади, за да му се насладят.
Само че не се беше получило така. Светът се беше променил твърде много, а заедно с него и Лори. Докато той още беше зает с уреждането на продажбата — стресираща, продължителна трансакция — тя се отдалечаваше от живота, който познаваха, и се подготвяше мислено за едно напълно различно бъдеще, което не включваше двоен велосипед или яхта, или дори съпруг. Тяхната споделена мечта бе станала ексклузивна собственост на Кевин и в резултат на това, безполезна за него.
Отне му време да го разбере. Всичко, което знаеше в този момент, бе, че пенсионирането не му подхожда и че е възможно да се чувства като неканен гост в собствения си дом. Вместо да прави всички вълнуващи неща, за които беше мечтал — да тренира за триатлона за хора над четирийсет, да се учи на риболов, да поднови страстта в брака си — се мотаеше наоколо, мъж без цел, в развлечено долнище, който не може да разбере защо жена му го игнорира. Качи килограми, обсеби пазаруването и разви нездрав интерес към старите видеоигри на сина си, особено към „Джон Мадън Футбол“, която му отнемаше целите следобеди, ако не внимаваше. Пусна си брада, но в нея имаше твърде много сиви косми, затова я обръсна. Ето това минаваше за голямо събитие в живота на един пенсиониран мъж.