Выбрать главу

Кандидатирането се оказа идеалният антидот за тревогите му. То го извади от къщи и му осигури контакт с много други хора, без да бъде и наполовина толкова изискващо като истинската работа. Като кмет на възмалко градче, той рядко работеше повече от три или четири часа на ден — голяма част от които прекарваше в разходки из общинския комплекс, разговори с различни чиновници и шефове на отдели — но тази малка структура означаваше много за ежедневната му рутина. Всичко друго се организираше около нея — следобедите бяха отделени за поръчки и упражнения, вечерите за почивка; по-късно се появи и „Карпе Дием“.

* * *

По пътя си към офиса той се отби в полицейския участък за ежедневния си брифинг и хвана началник Роджърс да яде огромен мъфин с боровинки, в очевидно нарушение на здравословната му диета заради сърцето.

— О. — Началникът прикри с ръце разрушения купол на мъфина си, сякаш за да предпази благоприличието му. — Май малко си подранил?

— Съжалявам. — Кевин отстъпи една крачка. — Мога да се върна по-късно.

— Няма проблем. — Началникът му помаха да влезе. — Голяма работа. Искаш ли кафе?

Кевин си наля в стиропорена чашка от сребристия термос, разтвори една суха сметана вътре и седна.

— Алис ще ме убие. — Началникът кимна с гузна гордост към мъфина си. Беше отпуснат мъж с тъжни очи, с два инфаркта и троен байпас още преди да е навършил шейсет. — Но вече отказах алкохола и секса. Проклет да съм, ако откажа и закуската.

— Твоя си работа. Просто не искаме да те виждаме отново в болницата.

Началникът въздъхна.

— Нека ти кажа нещо. Ако утре умра, ще съжалявам за много неща, но този мъфин няма да е сред тях.

— Не бих се тревожил за това. Ти вероятно ще надживееш всички ни.

Началникът не смяташе, че това е много вероятен сценарий.

— Направи ми една услуга, моля те. Ако някоя сутрин ме завариш килнат на бюрото, просто ми обърши трохите от лицето, преди да дойде линейката.

— Дадено — каза Кевин. — Искаш ли и да ти среша косата?

— Това е въпрос на достойнство — обясни началникът. — От един момент нататък ти остава само това.

Кевин кимна и остави мълчанието му да отбележи прехода към сериозната работа. Ако не беше внимателен, празните приказки с Ед Роджърс можеха да му запълнят цялата сутрин.

— Имаше ли проблеми снощи?

— Не много. Един пиян шофьор, домашен скандал, глутница улични кучета на Уилоу Роуд. Обичайното.

— Какъв скандал?

— Рой Гранди пак заплашвал жена си. Прекара нощта в килията.

— Типично. — Кевин поклати глава. Жената на Гранди беше получила ограничителна заповед за лятото, но беше допуснала да изтече. — Какво ще правиш?

— Нищо особено. Когато отидохме там, жената твърдеше, че било станало голямо недоразумение. Ще трябва да го освободим.

— Някакво развитие по случая с Фалцоне?

— Тц. — Началникът изглеждаше разгневен. — Все едно и също. Никой нищо не знае.

— Да продължим да ровим.

— Безсмислено е, Кевин. Не можеш да получиш информация от хора, които не говорят. Ще трябва да осъзнаят, че това е двупосочна улица. Ако искат да ги защитаваме, трябва да ни помогнат.

— Знам. Просто се притеснявам за жена ми. В случай че там някъде има някой луд.

— Разбирам те. — Мрачното изражение на началника стана хитро. — Макар че трябва да ти кажа, че ако моята жена даде обет за мълчание, ще я подкрепя на сто и един процента.

* * *

Бяха изминали три седмици от намирането на тялото на мъртвия наблюдател край Паметника на заминалите в парка „Грийнуей“. Оттогава, с изключение на извършената рутинна балистична проверка и идентифицирането на жертвата — Джейсън Фалцоне, на двайсет и три, работил като бариста в „Стоунууд Хайтс“ — полицията почти не беше напреднала с разследването. Разпитването от врата на врата на целия квартал около парка не бе успяло да намери и един свидетел, който да е чул или видял нещо подозрително. Това не беше особено изненадващо: Фалцоне бе убит след полунощ в пуста област, на няколкостотин ярда от най-близката къща. Произведен бил само един изстрел от близка дистанция, един-единствен куршум в тила.

Усилията на разследващите да намерят партньора на жертвата или да разпитат когото и да е от Грешните отломки, които по правило отказваха да сътрудничат с полицията или с когото и да е от представителите на властите, също удариха на камък. След оспорвани преговори Пати Левън, директор и говорител на мейпълтънския клон, се съгласи „в знак на любезност“ да отговори писмено на серия въпроси, но информацията, която им даде, не ги доведе до абсолютно нищо. Детективите бяха особено скептични към настояването ѝ, че Фалцоне е бил сам в нощта на убийството, тъй като беше общоизвестно, че наблюдателите се движат по двойки.