„Невинаги поддържаме четен брой хора на смяна — пишеше тя. — По силата на простата математика някои от хората ни трябва да работят самостоятелно.“
Обидени от това, което възприемаха като протакане, без да се брои снизходителният тон на Левън, някои членове на разследващия екип изтъкнаха възможността за използване на по-агресивни мерки — призовки, заповеди за обиск и т.н. — но Кевин ги убеди да се въздържат. Един от приоритетите му като кмет беше да уталожва напрежението между града и Грешните отломки, което нямаше да стане, като изпратеше група тежковъоръжени полицаи в имението с неясна мисия да приклещи потенциалните свидетели, не и след вече случилото се там.
Докато дните се точеха без арест, Кевин очакваше полицията да стане обект на недоволство от уплашените граждани — убийството беше нещо изключително рядко в Мейпълтън, а едно неразрешено, очевидно случайно убийство беше нечувано — но протести така и нямаше. И не само това — ако писмата до местния вестник бяха показател, доста граждани вярваха, че Джейсън Фалцоне си е получил заслуженото. „Не се опитвам да оправдая станалото — заявяваше един от авторите, — но размирници, които умишлено и постоянно създават неприятности, не трябва да бъдат изненадани, че са провокирали реакция.“ Други коментари бяха по-недвусмислени: „Крайно време е да изгоним «Грешните отломки» от Мейпълтън. Ако полицията не го направи, някой друг ще го стори“. Дори родителите на жертвата възприеха премерена позиция по отношение на смъртта му: „Скърбим за загубата на обичния ни син. Но истината е, че Джейсън бе станал фанатик. Преди да напусне живота ни, той говореше често за желанието си да умре като мъченик. Очевидно то е било изпълнено“.
Такова беше положението: брутално убийство, наподобяващо екзекуция, без свидетели, без настояване за правосъдие — нито от семейството на жертвата, нито от „Грешните отломки“, нито от добрите хора на Мейпълтън. Просто мъртво хлапе в парка, поредният знак, че светът си е загубил ума.
„Дейзис Динър“ беше ретро местенце с изобилие от неръждаема стомана и кафява изкуствена кожа. Беше реновирано внимателно преди около двайсет години и отново преминаваше през периода на старостта — седалките бяха закърпени с тиксо, чашите за кафе бяха нащърбени, някога блестящият шахматен под бе потъмнял и изтрит.
По уредбата се носеше версията на Бинг Кросби на „Малкият барабанчик“. Като изтърка един участък в замъгления прозорец, Кевин се взря със задоволство в празничната сцена отвън — огромни снежинки и захарни бастунчета висяха от жицата, опъната през главната улица, на лампите имаше истински елхови венци, бизнескварталът жужеше от коли и пешеходци.
— Тази година изглежда добре — каза той. — Сега ни трябва само малко сняг.
Джил изсумтя безразлично, докато отхапваше от вегетарианския си бъргър. Той почувства малко вина заради това, че ѝ позволи да пропусне часа си, за да обядва с него, но трябваше да поговорят, а вкъщи това бе трудно, тъй като Ейми винаги се мотаеше наоколо. Освен това на този етап от срока белята вече беше непоправима.
Срещата със съветника, меко казано, не беше минала добре. Кевин смътно бе осъзнавал, че бележките на Джил се сриват, но не бе преценил тежестта на ситуацията. Някога отлична ученичка със звездни резултати на SAT, дъщеря му се бе провалила по математика и химия и щеше да има най-много C по английски и световна история — два от най-силните ѝ предмети — ако изкараше A на последните изпити и предадеше няколко пресрочени задания преди коледната ваканция, възможности, които ставаха все по-невероятни с всеки изминал ден.
— Нямам думи — каза му съветничката. Тя беше откровена млада жена с дълга права коса и осмоъгълни очила без рамки. — Това е тотален академичен провал.
Джил просто седеше там равнодушно, лицето ѝ сменяше изражение на любезна скука и леко веселие, сякаш си говореха за някой друг, за момиче, което едва познаваше. Кевин сам си отправи доста сурови критики. Мис Марголис не можеше да разбере незаинтересуваното му поведение, факта, че не беше разговарял с никой от учителите на Джил и не беше отговорил на многобройните имейли, които го информираха за незадоволителния напредък на дъщеря му.
— Какви имейли? — попита той. — Не съм получавал никакви имейли.