Оказа се, че съобщенията все още се изпращат на акаунта на Лори, така че той не ги беше виждал, но това объркване просто доказа тезата на съветничката, че Джил не получава достатъчно надзор и подкрепа у дома. Кевин не оспори това. Той знаеше, че е изпуснал края. Откакто Том тръгна на детска градина, Лори отговаряше за образованието. Тя проверяваше домашните, подписваше съобщенията и отсъствията и се срещаше с учителите в началото на годината. Всичко, което Кевин трябваше да прави през всички тези години, беше да се опитва да изглежда заинтересуван, когато тя му разказваше какво става. Той очевидно не беше приел факта, че сега тези отговорности са негови.
— Осъзнавам, че има някои… размествания у дома ви — каза мис Марголис. — Ясно е, че Джил има проблеми с адаптирането.
Тя завърши срещата, като надраска голямо X върху списъка с колежи, който двете с Джил бяха съставили в началото на годината. За „Уилямс“, „Уеслиън“, „Брин Мор“ не можеше да става и дума. Процесът на кандидатстване беше напреднал и това, което трябваше да направят през идните седмици, бе промяна на фокуса към институции с по-малко претенции, училища, които може би щяха да са малко по-снизходителни към един срок с ужасни оценки на иначе отличен ученик. Това е злополучно, каза им тя, но това бе положението в момента и беше по-добре да се примирят с реалността.
„Свиря с барабана си за него, там-тарам, там-там…“
— Е, какво мислиш? — попита Кевин и погледна дъщеря си през тясната пластмасова маса.
— За кое?
Тя се втренчи в него, лицето ѝ беше търпеливо и безизразно.
— Ами за колежа, следващата година, остатъка от живота ти…
Устата ѝ се сви в отвращение.
— А, това ли.
— Това, да.
Тя натопи един пържен картоф в кетчупа, после го метна в устата си.
— Не съм сигурна. Дори не знам искам ли да ходя в колеж.
— Наистина ли?
Джил сви рамене.
— Томи отиде в колеж. Виж какво стана с него.
— Ти не си Томи.
Тя попи устата си със салфетката. По бузите ѝ пропълзя лека червенина.
— Не е само това — каза му. — Просто… ние сме единствените останали. Ако отида, ти ще си съвсем сам.
— Не се тревожи за мен. Просто прави, каквото трябва. Аз ще съм добре. — Той опита да се усмихне, но успя само наполовина. — Освен това последния път, когато проверих, в къщата живееха трима души.
— Ейми не е част от моето семейство. Тя е само гост.
Кевин се пресегна към чашата си — беше празна, с изключение на леда — и доближи уста до сламката, изсмуквайки последните останали капчици от течността. Тя бе права, разбира се. Бяха останали само те.
— Какво мислиш ти? — попита го тя. — Искаш ли да се върна на училище?
— Искам да правиш каквото ти искаш. Каквото те прави щастлива.
— Брей, благодаря, тате. Много ми помагаш.
— Затова ми дават големите кинти.
Тя вдигна ръка към темето си, подръпвайки разсеяно наболата си коса. Беше станала забележимо по-тъмна и по-гъста през последните няколко седмици и не толкова отблъскваща без розовия скалп отдолу.
— Мислех си — започна Джил, — че по-скоро бих останала вкъщи другата година, ако ти си съгласен.
— Разбира се, че съм.
— Може би мога да пътувам ежедневно до „Бриджтън“. Да взема няколко курса. Евентуално да си намеря почасова работа.
— Става — съгласи се той. — Това ще свърши работа.
Приключиха обяда си мълчаливо, едва поглеждайки един към друг. Кевин знаеше, че един по-малко себичен родител щеше да бъде разочарован — Джил заслужаваше много повече от „Бриджтън“, последният избор на всеки — но изпитваше само толкова силно облекчение, че бе почти засрамен. Едва когато сервитьорката отнесе чиниите им, той събра сили да заговори.
— Ами мислех да те питам какво искаш за Коледа.
— Коледа ли?
— Да. Голям празник. Съвсем скоро.
— Не съм мислила за това.
— Хайде де. Помогни ми.
— Не знам. Пуловер?
— Цвят? Размер? Ще ми трябват малко насоки.
— Малък — каза му тя с гримаса, сякаш беше болезнено да му дава тази информация. — Черен, предполагам.
— Страхотно. Ами Ейми?
— Ейми? — Джил звучеше изненадана, даже малко раздразнена. — Няма нужда да вземаш нищо за Ейми.
— Какво ще прави тя, ще стои там и ще ни гледа как си отваряме подаръците ли?
Сервитьорката се върна със сметката. Кевин я погледна, после се протегна за портфейла си.
— Може би ръкавици — предложи Джил. — Винаги взема моите.
— Добре. — Кевин извади кредитната си карта и я остави на масата. — Ще ѝ взема ръкавици. Кажи ми, ако измислиш друго.