— Какво? — изрева Пит през рамо.
— Няма значение! — изкрещя му Кевин, осъзнавайки, че е безполезно да се опитва да бъде чут през музиката.
Духовата секция беше долепена до бронята им и свиреше жизнерадостен вариант на „Хаваи Файв-О“, който продължаваше толкова дълго, че започваше да се чуди дали не е единствената песен, която знаят. Нетърпеливи заради погребалното темпо, музикантите продължаваха да се движат напред, като за кратко изпревариха колата му, а после рязко изостанаха, без съмнение всявайки хаос сред тържествената процесия и нареждайки се най-отзад. Кевин се завъртя на мястото си, опитвайки се да погледне през музикантите към маршируващите зад тях, но гледката му беше блокирана от гъсто разположените кафяви униформи, сериозните млади лица със зачервени бузи и духовите инструменти, хвърлящи проблясъци от разтопено злато на слънчевата светлина.
Там, отзад, помисли си той, беше истинският парад, какъвто никой не беше виждал преди, стотици обикновени хора, които вървяха на малки групи, някои държаха табели, други носеха тениски с образите на изчезнали приятели или роднини. Беше видял тези хора на паркинга малко след като се бяха пръснали към поделенията си и гледката им, гледката на тази необхватна сума на тяхната мъка, го беше разтърсила и той едва успя да прочете имената на флаговете им — „Сираците от 14 октомври“, „Коалиция на скърбящите съпруги“, „Майки и бащи на заминали деца“, „Мрежа на безутешните братя и сестри“, „Незабравящите своите приятели и съседи от Мейпълтън“, „Оцелелите от Мъртъл авеню“, „Учениците от «Шърли Де Сантос»“, „Бъд Фипс ни липсва“ и още много други. Участваха и няколко от водещите религиозни организации — „Богородица на тъгите“, Храмът „Бет-Ел“ и презвитерианите от „Сейнт Джеймс“ бяха изпратили свои представители, но те бяха притиснати доста назад, почти накрая, точно пред линейките.
Центърът на Мейпълтън беше претъпкан от доброжелатели, улиците бяха осеяни с цветя, много от които бяха премазани от гумите на камионите и скоро щяха да попаднат под човешките крака. Солиден процент от зрителите бяха гимназисти, но дъщерята на Кевин, Джил, и най-добрата ѝ приятелка Ейми не бяха сред тях. Момичетата спяха непробудно, когато излезе от къщи, защото, както обикновено, бяха останали до много късно, и на Кевин сърце не му даваше да ги събуди, а му липсваше и твърдост да се разправя с Ейми, която упорито спеше с шорти и леки оскъдни потници, заради което той се чудеше накъде да гледа. Звънна вкъщи два пъти през последния половин час с надеждата, че телефонът ще ги събуди, но момичетата не вдигаха.
Той и Джил спореха заради парада от седмици по преувеличения полусериозен начин, по който се справяха с всички важни неща в живота си. Той я насърчаваше да участва в знак на почит към заминалата ѝ приятелка Джен, но тя остана непреклонна.
— Виж какво, тате, на Джен не ѝ пука дали ще участвам, или не.
— Откъде знаеш?
— Джен я няма. Не ѝ пука за нищо.
— Може би — съгласяваше се той. — Ами ако е все още тук, а ние просто не можем да я виждаме?
Джил изглеждаше развеселена от тази възможност.
— Това ще е гадно. Тя вероятно размахва ръце около нас по цял ден и се опитва да привлече вниманието ни. — Тя оглеждаше кухнята, сякаш търсеше приятелката си. Заговаряше високо, достатъчно силно, за да я чуе и глух старец: — Джен, ако си тук, извинявай, че те игнорирам. Ще ни помогне, ако можеш да се прокашляш или нещо подобно.
Кевин сдържаше възражението си. Джил знаеше, че не му харесва да се шегува с липсващите, но като ѝ го кажеше за стотен път, нямаше да постигне нищо.
— Скъпа — казваше той тихо, — парадът е за нас, не за тях.
Тя се взираше в него с погледа, който беше усъвършенствала в последно време — абсолютно неразбиране, смекчено от едва доловим намек за женско снизхождение. Щеше дори да е сладко, ако все още имаше коса и не носеше толкова много очна линия.
— Кажи ми нещо — започваше тя, — защо това е толкова важно за теб?
Ако Кевин можеше да даде добър отговор на този въпрос, с радост щеше да го стори. Но истината беше, че наистина не знаеше защо има такова значение, защо просто не се откажеше от парада, както се беше отказал от всичко друго, за което се бореше през последната година: вечерния час, бръсненето на главата, доколко мъдро е да прекарва толкова много време с Ейми, купоните по време на срока. Джил беше на седемнайсет. Той разбираше, че тя безвъзвратно се е отдалечила от неговата орбита и ще прави каквото си иска и когато си иска, независимо от желанията му.