— Ами мама? — попита Джил след няколко секунди. — Да вземем ли нещо и за нея?
Кевин почти се разсмя, но се спря, когато видя сериозното изражение на дъщеря си.
— Не знам — отвърна той. — Вероятно няма да я видим.
— Преди обичаше обеци — промърмори Джил. — Но предполагам, че вече не носи.
Стояха на пешеходния светофар точно пред заведението, когато една жена на колело мина край тях. Тя повика Кевин, докато отминаваше, кратък поздрав, който той не можа съвсем да дешифрира.
— Хей — вдигна ръка в закъснял поздрав към пространство, което вече бе празно. — Какво става?
— Кой е това?
Очите на Джил проследиха колоездачката, която се отдалечаваше по улицата и завиваше към Плезант стрийт със същата скорост, с която и колата до нея.
— Не я познаваш — отвърна Кевин, чудейки се защо не иска да ѝ каже името.
— Това е маниашко — каза Джил, — да караш колело през декември.
— Облечена е подходящо — отвърна той, надявайки се, че е вярно. — Вече има гортекс и какво ли не.
Говореше небрежно, чакаше емоционалното разстройване да премине. Не беше виждал или говорил с Нора Дърст след нощта, в която бяха танцували заедно до самия край на сбирката. Беше я изпратил до колата ѝ и ѝ пожела „лека нощ“ като джентълмен, стисна ѝ ръката и ѝ каза колко много се е наслаждавал на компанията ѝ. Сестра ѝ стоеше до тях, набита жена с нетърпелив вид, така че приключиха само с това.
— Звънни ми някой път — каза му тя. — В указателя съм.
— Със сигурност — отвърна той. — Ще го направя.
И наистина искаше. Защо пък не? Тя беше умна и красива, добра събеседничка, а в момента нямаше някакъв наплив към него. Но минаха три седмици и той все още не се беше обадил. Мислеше много за това, достатъчно, че вече не се налагаше да проверява номера ѝ в указателя. Но танците бяха едно, а срещата, действителното ѝ опознаване, приближаването до онова, с което тя трябваше да живее, беше нещо съвсем друго.
„Не ми е в групата“, казваше си сам, без да знае какво има предвид, какви са тези групи, към които и двамата спадаха.
Закара Джил на училище, после се върна у дома и вдига тежести в мазето — амбициозна тренировка с дъмбели, която предизвика приятно пулсиране в ръцете и гръдния му кош. Приготви пържено пиле с картофи за момичетата, прочете глава от „Американски лъв“ след вечеря и после се запъти към „Карпе Дием“, където нощите минаваха без изненади, просто с познатите лица и приятните закачки с хора, които се познаваха твърде добре и щяха да правят абсолютно същото и на следващия ден.
Едва когато си легна, мислите му се върнаха към Нора, към разтърсването, което бе почувствал, когато тя го подмина на колелото си. През деня моментът бе дошъл и отминал в лудешката забързаност, но в мрака, в тишината на спалнята му той се забави и изостри. В тази негова опростена версия Джил не беше с Кевин, главната улица беше празна. И не само това. Нора не носеше ликра или шлем, а същата красива рокля, с която беше на танците. Косата ѝ беше разпусната и се вееше, гласът ѝ бе ясен и твърд, когато прелетя край него.
— Страхливец — каза му тя, а Кевин едва успя да кимне.
Най-добрият стол на света
В колата Нора направи всичко по силите си да се държи така, сякаш ходенето до мола в пика на празничния сезон бе нещо, което просто правиш, защото си американец, защото Коледа почти е дошла, защото си част от голямо семейство, независимо дали ти харесва, или не, и трябва да купиш подаръци за определен брой роднини. Карън следваше примера ѝ и поддържаше лек и ежедневен разговор, без да казва нищо, което може да привлече вниманието ѝ към значението на пътуването, да предположи, че Нора е „смела“ или че „прави следващата крачка“, или че „започва нов живот“, който и да е от покровителствените изрази, които тя презираше.
— Трудно е да пазаруваш за тийнейджъри — каза Карън. — Те дори не ми казват каква видеоигра искат, сякаш се предполага, че знам разликата между „Брейнуей Асасин 2“ и „Брейнуей Асасин Спешъл Едишън“. Освен това им заявих, че няма да им взема нищо с рейтинг М — не обичам дори игрите с рейтинг Т, така че това доста ограничава възможностите ми. А и кутиите, в които ги слагат, са толкова малки. Под елхата изглежда просто… празно, не като по времето, когато ние бяхме малки и подаръците се разпиляваха и превземаха целия хол. На това му казвам Коледа.
— Може би книги? — предложи Нора. — Те обичат да четат, нали?
— Предполагам. — Карън гледаше право напред, фиксирана върху включените задни фарове на експлоръра пред тях. Трафикът беше силен за седем и половина вечерта, почти като в пиков час. Очевидно стадото бе взело колективно решение да пазарува. — Харесват фентъзи боклуци, а всички заглавия ми звучат еднакво. Миналата Коледа купих на Джонатан от онези комплекти трилогии — „Върколаците от Некрополис“ или нещо от сорта — и се оказа, че той вече я има. Бяха в библиотеката му. С всичко е така. Не мисля, че момчетата получават нещо, което наистина да ги зарадва.