— Може би трябва да ги изненадаш. Не се фокусирай толкова много върху нещата, които знаеш, че искат. Дай им нещо ново.
— Какво например?
— Не знам. Сърфборд или друго. Ваучери за скално катерене или гмуркане, нещо от този сорт.
— Хммм… — Карън звучеше заинтригувана. — Това не е много лоша идея.
Нора не можеше да каже дали сестра ѝ е искрена, но и нямаше значение. До мола оставаше половин час и те трябваше да говорят за нещо. Ако не друго, поне беше възможност за нея да практикува уменията си, да си спомни какво е да се чувстваш нормален човек, който говори общи приказки, без нищо сериозно или притеснително. Беше умение, което трябваше да развие, ако щеше да се връща отново в социалния свят — да ходи на интервюта за работа например или на срещи с интересни мъже.
— Доста е топло за това време на годината — рискува тя.
— Знам! — Отговорът на Карън беше странно съпричастен, сякаш бе чакала цял ден възможността да обсъди времето. — А вчера следобед излязох само по пуловер.
— Еха. През декември. Това е ненормално.
— Няма да продължи дълго.
— Няма ли?
— Утре ще ни застигне студен фронт. Чух по радиото.
— Твърде лошо.
— Какво можем да направим? — Доброто настроение на Карън се появи толкова внезапно, колкото беше изчезнало. — Но ще е хубаво, ако завали сняг. Скоро не сме имали снежна Коледа.
„Не е нищо особено — помисли си Нора. — Просто бърбориш и правиш безсъдържателни забележки една след друга. Номерът е да звучиш заинтересуван, дори да не си. Трябва да съм внимателна за това.“
— Говорих с мама следобед — каза на глас. — Може и да не успее да направи пуйка тази година. Каза, че обмисля голям ростбиф или агнешки бут. Напомних ѝ, че Чък не обича агнешко, но знаеш каква е. Минава ѝ през ушите.
— Не ми говори.
— Макар че отчасти я подкрепям по въпроса за пуйката. Искам да кажа, че тъкмо правихме пуйка за Деня на благодарността и я дояждахме цяла вечност. Малко се преситихме.
Нора кимна, макар че, така или иначе, не я беше грижа — напоследък не ядеше месо, дори риба или пиле. Не беше точно по етични причини, колкото концептуална промяна, сякаш храната и животните вече не се припокриваха. Дори така тя бе облекчена да чуе, че на коледната трапеза може и да няма пуйка. Карън беше направила голяма пуйка за Деня на благодарността и цялото семейство бе прекарало около нея мъчително дълго време, възхвалявайки златистокафявата ѝ коричка и сочната плънка. „Каква прекрасна птица“, продължаваха да си казват едни на други, което беше странно наблюдение за мъртво нещо без глава. А после братовчед ѝ Джери бе накарал всички да позират за обща снимка с красивата птица на почетно място. Поне никой нямаше да прави това с ростбифа.
— Това е страхотно! — каза Карън, докато чакаха на светофара на последната отсечка към мола. Тя стисна крака на Нора малко над коляното. — Не мога да повярвам, че го правим.
Истината беше, че и самата Нора едва го вярваше. Всичко бе част от експеримент, от импулсивното решение, което бе взела да остане у дома тази година и да се сблъска челно с празниците, вместо да избяга във Флорида или Мексико за седмица, да се пече на слънце и да се преструва, че Коледа не съществува. И все пак успя да изненада себе си, като покани и Карън на срещата си с мола, епицентъра на цялата лудост.
Вината беше предимно на Кевин Гарви, беше сигурна в това. Бе изминал месец, откакто танцуваха заедно, и тя още не беше решила какво да прави с него. Единственото, което знаеше, бе, че всичко — дори пътешествие до мола със сестра ѝ — е по-добро от перспективата да прекара още една нощ у дома като тийнейджърка и да го чака да се обади. Досега трябваше да е очевидно, че това няма да стане, но някаква част от мозъка ѝ не схващаше посланието — тя продължаваше да си проверява имейла на всеки пет минути, да носи телефона навсякъде със себе си, просто в случай че той реши да ѝ звънне, докато е под душа или в мокрото помещение.
Разбира се, тя също би могла да вдигне телефона или да му пусне имейл. Той беше кмет все пак. Ако искаше, можеше просто да се отбие при него по време на приемния му час, да започне да се оплаква за паркинг машините или за нещо друго. Когато беше по-млада и необвързана, никога не бе имала проблеми с инициативата да покани момче на среща или поне да подпомогне неговата покана. Но вече не ставаше въпрос за това. Кевин бе казал, че ще ѝ се обади, и изглеждаше като човек, който държи на думата си. Ако не беше такъв, тогава да върви по дяволите — нямаше да е подходящ за нея.