— Не е скучен — възрази Нора, — просто е…
Тя се поколеба по липсата на по-добро прилагателно.
— Скучен — завърши Карън.
Трудно беше да го оспори. Чък беше добър съпруг, солиден, безцветен човек, който работеше като надзорник по качеството в лабораториите „Мириад“. Обичаше стекове, Спрингстийн и бейзбол, и никога не бе изразявал мнение, което да изненада дори мъничко Нора. „Винаги е скучно с Чък“, обичаше да казва Дъг. Разбира се, Дъг беше господин Непредсказуем, очарователен и чудат, всеки месец с нова страст — Тито Пуенте и Бил Фризел, скуош, либертарианство, етиопска храна, секси мацки с много татуировки и нюх за фелацио.
— С всичко е така — каза Карън, изучавайки широка червена вратовръзка със смесица от черни райета и по-широки сребристи ивици. — Опитвам се да го накарам да разчупи мисленето си, да носи синя риза със сивия си костюм, или не дай си боже, розова, а той просто ме гледа, все едно съм луда. „Знаеш ли какво, нека да се придържаме към бялото.“
— Харесва каквото харесва — каза Нора. — Той е създание на навика.
Карън отстъпи от масата. Очевидно червената бе победила.
— Предполагам, че не трябва да се оплаквам.
— Да — съгласи се Нора, — наистина не трябва.
По пътя си към зоната за храна Нора мина покрай магазин на „Почувствай се добре“ и реши да го огледа. Имаше още двайсет минути за убиване, преди рандевуто си с Карън, която се бе измъкнала за малко „лично пазаруване“, семейният код за „отивам да ти купя подарък и трябва да се разкараш за малко“.
Сърцето ѝ още препускаше, когато влезе вътре, лицето ѝ бе зачервено от гордост и притеснение. Тъкмо се беше насилила да направи самостоятелна обиколка около елхата на главното ниво, където всички родители и деца чакаха за срещата с Дядо Коледа. Беше поредното празнично предизвикателство, опит да посрещне страха си, да разчупи срамния си навик да избягва малки деца, когато е възможно. Тя не искаше да е такъв човек — затворен, отбранителен, избягващ всичко, което може да ѝ напомни за загубата. Сходна логика я бе вдъхновила да се кандидатира за работата на дневна бавачка миналата година, но това беше твърде голяма стъпка и твърде скоро. Сега нещата бяха по-контролирани, единични и не толкова крайни.
Всъщност мина добре. Децата бяха разположени отдясно, срещата с Дядо Коледа беше в центъра, следваше вълнението отляво. Нора се приближи откъм изхода с енергична походка, като редови купувач на път за „Нордстром“. Мина само едно дете, набито момче, което говореше развълнувано на козобрадия си баща. Нито един от двамата не ѝ обърна никакво внимание. Зад тях на импровизираната сцена едно азиатче в тъмен костюм се здрависваше с Дядо Коледа.
Трудната част дойде, след като зави зад дървото — там имаше гигантски модел на влакче, изпълняващо неистови кръгове около него — и се отправи в противоположната посока, извървявайки бавно цялата дължина на опашката, като генерал на преглед на войските си. Първото нещо, което забеляза, бе, че настроението е лошо. Беше късно, повечето деца изглеждаха замаяни, готови да се строполят. Няколко от бебетата плачеха или се извиваха в ръцете на родителите си, а някои от по-големите деца изглеждаха на косъм да се втурнат към паркинга. Повечето родители изглеждаха мрачни, а в невидимите балончета около главите им се четеше: „Спри да хленчиш…“, „Почти стигнахме“, „Това трябва да е забавно“, „Ще го направиш независимо дали ти харесва!“. Нора помнеше чувството и имаше снимки, които го доказваха — двете ѝ деца, окаяни, с насълзени очи, седнали в скута на побелелия Дядо Коледа.
На опашката сигурно имаше трийсет деца и само две момчета ѝ напомниха за Джеръми, много по-малко, отколкото бе очаквала. Имаше моменти в миналото, когато почти всяко малко момче можеше да ѝ разкъса сърцето, но сега се чувстваше добре, стига детето да не беше русо и много кльощаво, и с отбелязани войничета по бузите. Само едно момиче ѝ напомни за Ерин и приликата не беше точно физическа — по-скоро нещо в изражението, някаква преждевременна мъдрост, която беше сърцераздирателна на едно толкова невинно лице. Момичето — малка красавица, която си смучеше палеца, с буйна разрошена тъмна коса — се взря в Нора с толкова тържествено любопитство, че тя спря и също я загледа, вероятно малко по-дълго.