— Мога ли да ви помогна? — попита я баща ѝ, вдигайки поглед от блекбърито си.
Беше на около четирийсет, с посивяла коса, но добро телосложение, в омачкан бизнескостюм.
— Имате прекрасна дъщеря — каза му Нора. — Трябва да я цените.
Мъжът постави закрилящо ръка на главата на дъщеря си.
— Правя го — отвърна малко неохотно.
— Радвам се за вас — каза Нора.
После си тръгна, преди да получи възможност да добави нещо, което щеше да го разстрои или да съсипе нейния ден, както се бе случвало толкова много пъти преди.
Магазин „Почувствай се добре“ имаше интересно мото — Всичко, от което се нуждаете до края на живота ви — но се оказа, че е един от онези центрове за юпита, специализирани в продукти за самоугаждане за хора, които разполагат с твърде много — неща като чехли с подгряване и кантари, които пускат сърдечни персонализирани поздравления, когато достигнеш заветните килограми, и конструктивна персонализирана критика, когато не го направиш. Въпреки това Нора извърши бавен, дълъг оглед през магазина, изучавайки радиостанции с манивела, програмируеми възглавници и безшумни машинки за космите в носа, оценявайки приятно аскетичния интериор — ню ейдж звуци вместо коледните песни — и напредналата възраст на клиентите. Тук нямаше красиви малки деца, които да те зяпат, само мъже и жени на средна възраст, които си кимаха любезно, докато си вземаха топлинки за хавлии и хайтек аксесоари за вино.
Не забеляза стола, докато не тръгна да излиза. Заемаше свой собствен тъмен ъгъл в помещението, наглед обикновено кожено кресло с кафява кожа, което почиваше като трон на нисък пиедестал с килим, окъпан от меките лъчи на лампите отгоре. Нора тръгна към него, за да го огледа отблизо и се стресна, когато откри, че струва десет хиляди долара.
— Струва си — каза ѝ продавачът. Беше се промъкнал и проговорил, преди тя да осъзнае, че е там. — Това е най-добрият стол на света.
— Добре е да е — каза Нора през смях.
Продавачът кимна замислено. Беше несресан младолик мъж в скъп костюм, какъвто не очакваш да видиш върху човек, работещ в мола. Наведе се напред, сякаш за да ѝ довери тайна.
— Това е масажен стол — каза. — Обичате ли масажи?
Нора се намръщи — въпросът беше сложен. Някога обожаваше масажите. Имаше записани часове по интегриран бодиуърк два пъти месечно при Арно, набит австрийски гений, който работеше в спа центъра на нейния клуб за здраве. Един час, прекаран с него, и нямаше значение какви са болежките ѝ — ПМС, наранено коляно, посредствен брак — чувстваше се преродена, способна да се сблъска със света с позитивна енергия и открито сърце. Опита се да ги възстанови преди година, но откри, че вече не може да понася да бъде докосвана толкова интимно.
— Стават — отвърна.
Продавачът се усмихна и ѝ посоча стола.
— Опитайте го — каза той. — Ще ми благодарите по-късно.
Първоначално Нора се притесни от бурното движение на облегалката; твърдите гумени топчета — или каквито там бяха — се въртяха под меката кожена тапицерия и се забиваха във възлестите мускули около гръбнака ѝ; настойчиви устройства, подобни на пръсти, пронизаха врата и раменете ѝ. Вибриращата седалка се вълнуваше непристойно, изстрелвайки топли пулсове електричество в задника и бедрата ѝ. Беше прекалено, докато продавачът не ѝ показа как да работи с контролния панел. Тя си поигра с настройките — скорост, температура, интензитет — и накрая улучи оптималната комбинация, после вдигна подложката за краката, затвори очи и се предаде.
— Доста добре, а? — отбеляза човекът.
— Мммм — измърмори в съгласие Нора.
— Обзалагам се, че не сте и подозирали колко сте напрегната. По това време на годината стресът е голям. — Когато тя не отговори, той продължи: — Не бързайте. Десет минути, и ще сте като нова.
„Все тая“, помисли си Нора, твърде доволна от стола, за да изпита раздразнение от предположенията на продавача. Устройството беше наистина забележително, различно от всичко, което бе опитвала преди. При един обикновен масаж това, което изпитваше, бе леко притеснителното усещане за натиск, за сплескване на тялото към масата, за размазване на лицето в дупката, могъща, макар и добронамерена сила, която я наместваше отгоре. Това тук беше точно обратното, цялата енергия извираше отдолу, тялото ѝ се издигаше и размекваше, не я натискаше нищо освен въздуха.
Беше време, не много отдавна, когато идеята за масажен стол на стойност десет хиляди долара щеше да ѝ изглежда скверна, срамна форма на глезотия. Но когато си помислеше, цената не беше чак толкова висока за нещо толкова терапевтично, особено ако разпределеше сумата на десет или двайсет години. В края на краищата един масажен стол не беше много по-различен от гореща вана или ролекс, или спортна кола, който и да е от скъпите предмети, които хората купуваха, за да се ободрят, а много от тях бяха доста по-бодри от Нора.