Освен това, кой щеше да разбере? Може би Карън, но на Карън не ѝ пукаше. Тя винаги бе окуражавала Нора да си угажда, да си купи някое бижу, да предприеме пътуване, да прекара седмица в Кениън Ранч. Да не говорим, че Нора щеше да позволи на сестра си да ползва стола винаги когато поиска. Можеха да го правят редовно, масажна среща в сряда. И дори ако съседите откриеха, какво ѝ пукаше? Какво щяха да направят, да говорят гадни неща и да наранят чувствата ѝ ли?
„Желая ви успех“, помисли си тя.
Не, единственото, което я спираше, бе мисълта какво щеше да стане, ако наистина притежаваше стола, ако можеше да се чувства толкова добре винаги когато поиска. Какво щеше да стане, ако наоколо нямаше други клиенти, ако никакви продавачи не се мотаеха край нея, ако не трябваше да се срещне с Карън след пет или десет минути? Какво щеше да стане, ако беше сама в празната къща, с цялата нощ пред себе си и никаква причина да изключи стола?
Методът на Балзър
В коледната утрин осемнайсетте жени, обитаващи Синята къща, гледаха пауър пойнт презентация, събрани в студената стая за срещи на приземния етаж. Сега процедираха по този начин, правеха едновременни прожекции във всяка къща в имота, както и в различните аванпостове, разпръснати из града. В мейпълтънския клон бяха обсъждали необходимостта от построяване или придобиване на структура, достатъчно голяма, за да приюти всички членове, но Лори предпочиташе сегашното положение — по-интимно и комунално, не толкова наподобяващо църква. Организираната религия се беше провалила. Грешните отломки не можеха да спечелят нищо, като следваха нейния пример.
Светлините угаснаха и първият слайд се появи на стената, фотография на венец, окачен на вратата на средностатистическа къща в предградията.
ДНЕС Е КОЛЕДА.
Лори хвърли бърз страничен поглед към Мег, която все още изглеждаше малко разтърсена. Предишната нощ бяха останали до късно, за да работят върху противоречивите чувства на Мег относно празниците, върху начина, по който те усилваха липсата на семейството и приятелите ѝ и поставяха под въпрос отдадеността ѝ към новия живот. Тя дори бе открила, че си мечтае да е отложила присъединяването си към тях, така че да прекара една последна Коледа с любимите си хора, в името на старите времена. Лори ѝ каза, че е нормално да изпитва носталгия по това време на годината, но тя беше подобна на фантомната болка при хората с ампутиран крайник. Крайника го нямаше, но все още беше част от човека, поне за малко.
Вторият слайд показваше дрипава елха, окичена с няколко оскъдни парчета гирлянди, полегнала край бордюра в легло от мръсен сняг, очакваща боклукчиите да я отнесат.
КОЛЕДА Е БЕЗСМИСЛЕНА.
Мег подсмръкна тихо, като дете, което се опитва да е храбро. По време на освобождаването предната вечер тя бе разказала на Лори за видението, което имала, когато била на четири или пет. Неспособна да заспи на Бъдни вечер, тя се промъкнала тихо в дневната и видяла дебел брадат мъж да стои пред семейната елха и да проверява списъка си. Не носел червен костюм, дрехите му приличали на синя шофьорска униформа, но все пак тя го разпознала като Дядо Коледа. Гледала го известно време, после се върнала обратно по стълбите, а тялото ѝ било изпълнено с екстатичното усещане за чудо и потвърждение. Като тийнейджърка тя се самоубедила, че цялата случка е била сън, но тогава изглеждала напълно реална, така че на следващата сутрин съобщила на семейството си този простичък факт. Те все още наричали станалото така, сякаш било документирано историческо събитие — Нощта, в която Мег видя Дядо Коледа.
На следващия слайд група млади коледни певци стояха в полукръг, с отворени усти и блестящи от радост очи.
НИЕ НЯМА ДА ПРАЗНУВАМЕ.
Лори почти не си спомняше детските си Коледи. Времето ѝ като родител ги бе замъглило. Това, което пазеше паметта ѝ, бе вълнението по лицата на нейните деца, заразното им празнично настроение. Това бе нещо, което Мег никога нямаше да изпита. Лори я увери, че е нормално да чувства гняв заради това и че е здравословно да признае и изрази този гняв, много по-добре, отколкото да го подхранва с отричане.