Някои хора имат интересно и гадно детство, но това на Балзър беше само гадно — баща, който ги напуснал, когато бил на две, майка, която била безнадеждна пияница, но достатъчно хубава, че край нея да се навъртат един-двама мъже, които обаче рядко се задържали. По неволя Балзър се научил да се грижи за себе си отрано — ако той не сготвел или напазарувал, или не изперял, никой друг нямало да го направи. Някак си успявал да бъде отличник, да има достатъчно добри оценки, за да спечели пълна стипендия в „Рутгерс“, макар че все пак трябваше да чисти масите в „Бениганс“, за да свързва двата края.
Кевин се дивеше на издръжливостта на приятеля си, на способността му да процъфтява въпреки злополучията. Това го накара да осъзнае колко късмет е имал в сравнение с него, да израсне в стабилно, доста щастливо семейство, което имаше повече от достатъчно пари и любов. През първите две десетилетия от живота си бе приемал за даденост, че всичко ще е наред, че може да падне само колкото някой да го хване и да го изправи отново на крака. Балзър не бе приемал и за секунда нещо подобно. Той знаеше от опит, че е възможно да пада и да продължи да пада, че хората като него не можеха да си позволят и минута слабост, или една голяма грешка.
Макар че останаха близки до завършването, Кевин така и не успя да убеди Балзър да отиде с него вкъщи за Деня на благодарността или Коледа. Беше срамота, защото той бе прекъснал контактите с майка си — твърдеше, че дори не знае къде живее тя — и никога нямаше свои планове за празниците, освен да ги прекара сам в миниатюрния си апартамент извън кампуса, който бе наел в началото на третата година, с надеждата да спести пари, като си готви сам.
— Не се тревожи за мен — казваше винаги на Кевин. — Аз ще съм добре.
— Какво ще правиш?
— Нищо особено. Ще чета, предполагам. Ще гледам телевизия. Както обикновено.
— Както обикновено? Но сега е Коледа.
Балзър свиваше рамене.
— Не че не искам да е.
На някакво ниво Кевин се възхищаваше на упоритостта на Балзър, на отказа му да приеме нещо, което възприемаше като подаяние, дори от добър приятел. Но това не го караше да се чувства по-добре от неспособността си да помогне. Отиваше си у дома, сядаше на оживената маса с голямото си семейство, всички си говореха и се смееха, дъвчеха, докато изведнъж не го зашеметяваше неочакваната безрадостна картина на Балзър сам в своя подобен на килия апартамент, който яде полуготови спагети на пуснати щори.
Балзър постъпи в правната школа веднага след като завърши и двамата с Кевин постепенно спряха да контактуват. Седнал в празната си кухня на Коледа сутринта, Кевин си помисли, че може да е интересно да го потърси във Фейсбук, да открие какво е правил през последните двайсет години. Може би вече се беше оженил, може би имаше деца и щастлив живот, какъвто му беше отказан като дете; може би си беше позволил да обича и да го обичат. Може би щеше да оцени иронията, ако Кевин признаеше, че сега той е човекът, който се крие от празниците и прилага метода на Балзър с доста добри резултати.
Но тогава момичетата се появиха и той забрави за стария си приятел, защото изведнъж се почувства коледно, а и имаха да правят разни неща — да изпразват чорапи и да разопаковат подаръци. Ейми сметна, че ще е добре да има музика, така че Кевин отново пусна радиото. Сега коледните песни бяха на място, сантиментални и познати, и някак успокоителни, точно такива, каквито трябваше да бъдат.
Под елхата нямаше особено много подаръци — поне не колкото едно време, когато децата бяха малки и им беше нужна цялата сутрин, за да ги отворят — но момичетата, изглежда, нямаха против. Отделяха време на всеки подарък, проучваха кутията и махаха опаковката с огромна предпазливост, сякаш щяха да получат още точки за подреденост. Пробваха дрехите направо в дневната и позираха с ризите и пуловерите, облечени над пижамите — в случая на Ейми, опасно тънка тениска без ръкави — и си казваха колко страхотно изглеждат, като надценяваха дори топлите чорапи и мъхнатите чехли и се забавляваха толкова много, че Кевин си пожела да има още подаръци за двете, просто за да удължи удоволствието.
— Яко! — коментира Ейми вълнената шапка, която той беше открил в „Майк Спортинг Гудс“, с малко глуповати наушници, които се закопчаваха под брадичката. Нахлупи я ниско над челото си, почти до веждите, но дори така изглеждаше добре, като с всичко друго. — Добре ще ми дойде.