Тя стана от кушетката, ръцете ѝ се разгънаха, докато го приближаваше, и го прегърна силно за благодаря. Правеше това след всеки подарък до степен, в която стана шега, ритмичен акцент на ритуала. За него беше малко по-лесно, когато оскъдният ѝ сутрешен ансамбъл беше подсилен от новия пуловер, шал, шапката и чифт ръкавици без пръсти.
— Толкова сте добри с мен, хора — каза тя и за секунда Кевин си помисли, че може да се разплаче. — Не мога да си спомня кога за последен път съм прекарвала толкова хубава Коледа.
Кевин също получи няколко неща, макар и едва след като изтърпя обичайния кръг оплаквания за това, колко е трудно да се купи подарък за мъж на неговата възраст, сякаш порасналите мъже бяха напълно самодостатъчни създания, сякаш всичко, което им беше необходимо, бяха един пенис и набола брада. Джил му подари биография на ранните години на Теди Рузвелт, а Ейми му беше приготвила чифт уреди за ръце с пружини, защото знаеше, че обича да тренира. Момичетата му връчиха и два еднакви пакета, плътни малки предмети, обвити в сребриста хартия. В този на Джил имаше чаша, която го провъзгласяваше за баща №1.
— Еха — каза той. — Благодаря. Знаех, че съм в Топ десет, но не мислех, че съм се изкачил до номер едно.
Чашата на Ейми беше абсолютно същата, само че беше обозначена с „най-добрия кмет“.
— Трябва да празнуваме Коледа по-често — каза той. — Добре е за самочувствието ми.
След това момичетата започнаха да почистват, събраха опаковките и хартиите и натъпкаха боклуците в найлонов чувал за отпадъци. Кевин посочи един самотен подарък под дървото, малка кутия, завързана с панделка, която сякаш съдържаше бижу.
— Ами този?
Джил го погледна. На скалпа ѝ имаше залепена червена панделка, с която приличаше на голямо тревожно бебе.
— За мама е — каза тя, като го погледна изпитателно. — В случай че се отбие.
Кевин кимна, сякаш това беше абсолютно нормално.
— Много грижовно от твоя страна — каза ѝ той.
Позвъниха на вратата на Гари, но никой не отвори. Мег сви рамене и седна на студената бетонна веранда, решена да изчака на открито бившият ѝ годеник да се върне откъдето и да беше отишъл на Коледа сутринта. Лори седна до нея, правейки всичко възможно да игнорира тъпото усещане на ужас, което я беше обзело, откакто бяха напуснали Гинко стрийт. Тя не искаше да бъде тук и не искаше да ходи на следващото място в програмата им.
За нещастие, инструкциите им бяха ясни. Трябваше да посетят обичните си хора и да направят каквото могат, за да нарушат удобния им ритъм и ритуалите на празника. Лори виждаше смисъла на това в по-голямата схема на нещата: ако Грешните отломки имаха една основна мисия, тя беше да устояват на така нареченото „връщане към нормалното“, ежедневния процес на забравяне на Възнесението или поне на предаването му на миналото, на възприемането му като продължение на нишката на човешката история, вместо като катаклизма, който щеше да сложи край на историята.
Не че Грешните отломки бяха специално против Коледа — те не харесваха всички празници — нито пък бяха врагове на Исус Христос, както мнозина приемаха погрешно. Работата с Исус беше малко объркваща и Лори го признаваше. Тя се беше борила със себе си, преди да се присъедини, озадачена от начина, по който Грешните отломки сякаш възприемаха много елементи от християнската теология — Възнесението и смутните години, разбира се, но също и вродената грешност на човечеството и убедеността в Страшния съд — а напълно игнорираха фигурата на Христос. Общо взето, бяха много по-фокусирани върху Бог Отец, ревнивото божество от Стария завет, което изискваше сляпо подчинение и изпитваше лоялността на последователите си по жестоко изобретателни методи.
На Лори ѝ отне доста време да открие това и тя все още не беше сигурна дали го схваща добре. Грешните отломки не бяха много умели в изразяването на кредото си. Нямаха свещеници или проповедници, нямаха писание и никаква официална система на инструктиране. Беше начин на живот, не религия, продължаваща импровизация, вкоренена в убеждението, че светът след Възнесението изисква нови методи на живеене, свободни от старите, дискредитирани форми — без женитби, без семейства, без консумеризъм, без политика, без конвенционална религия, без малоумни забавления. Онези дни бяха минало. Всичко, което оставаше на човечеството, бе да се сниши и да чака неизбежното.
Беше слънчева утрин, много по-студена, отколкото изглеждаше. Магазин стрийт бе неподвижна и студена като фотография. Макар да се предполагаше, че печели добре още от бизнесучилището, Гари все още живееше като студент, споделяше горния етаж на занемарена двуфамилна къща с две други момчета, които също си имаха приятелки. През уикендите ставало истинска лудница, обясни Мег, когато толкова много хора правели секс на толкова малко място. А ако не си правил секс, ако не си бил в настроение например, си се чувствал, сякаш нарушаваш условията на наема.