Седяха на верандата вече половин час, когато видяха още един човек, измъчен старец, който разхождаше треперещото си чихуахуа. Мъжът ги зяпна и промърмори нещо, което Лори не можеше да чуе, макар да бе почти сигурна, че е „Весела Коледа“. Докато не се присъедини към Грешните отломки, никога не разбираше колко груби могат да бъдат хората, колко свободни се чувстват да обиждат и насилват абсолютно непознати.
Няколко минути след това една кола сви към „Магазин“ от „Грейпвайн“, гладко тъмно превозно средство, което изглеждаше като умален сув. Лори видя вълнението на Мег, когато то се приближи, и разочарованието ѝ, когато отмина. Тя се беше настроила да види Гари, въпреки многобройните предупреждения на Лори да не очаква твърде много от срещата. Мег щеше да научи сама онова, което тя беше открила през лятото — че е по-добре да оставаш сам, да избягваш срещите с хората, които си изоставил, да не продължаваш да бъркаш в болния зъб с език. Не защото вече не ги обичаш, а тъкмо заради това и защото тази любов беше безполезна, просто поредната тъпа болка във фантомния крайник.
Нора се бе упражнявала да не мисли твърде много за децата си. Не защото искаше да ги забрави — съвсем не — а защото искаше да ги запомни по-точно. По същата причина се опитваше да не гледа твърде често старите им снимки или видеозаписи. И в двата случая човек започваше да помни само онова, което вече знаеше, същата шепа от случаи и впечатления. „Ерин беше толкова упорита. Джеръми имаше клоун на своето празненство. Тя имаше толкова хубава развяваща се коса. Той харесваше ябълков сос.“ След известно време тези изрезки се вкаменяваха в нещо като официален наратив, който избутваше хиляди други валидни спомени и ги преместваше в някакъв задръстен склад в мозъка ѝ.
Напоследък беше открила, че е много по-вероятно тези остатъчни спомени да изплуват на повърхността, ако не се опитва да ги възстанови, ако просто им позволи да се появят доброволно по някое време през деня. В това отношение карането на колело беше особено плодотворна дейност, идеалната машина за възстановяване. Съзнателният ѝ ум беше зает с милиони прости задачи — да оглежда пътя, да проверява скоростомера, да наблюдава дишането и посоката на вятъра — а подсъзнателният беше свободен да се рее. Понякога не се получаваше: имаше пътувания, когато просто продължаваше да пее непрекъснато една и съща част от песен — „Шариф не го харесва! Разлюляваме казбата, разлюлей казбата!“ — или да се чуди защо усеща краката си толкова изтръпнали и тежки. Но имаше и магически дни, когато нещо просто се наместваше и в главата ѝ започваха да изскачат всякакви изумителни неща, малките изгубени съкровища от миналото — Джеръми, който слиза по стълбите сутрин в жълта пижама, която му е ставала предишната нощ, но сега е твърде малка; мъничката Ерин, която изглежда паникьосана, после възхитена, после пак паникьосана, докато дъвче първия си картофен чипс със сметана и лук. Начинът, по който веждите му изсветляваха през лятото. Начинът, по който изглеждаше палецът ѝ, след като го беше смукала цяла нощ, розов и сбръчкан, с десетилетия по-стар от тялото ѝ. Всичко беше там, заключено в хранилището, огромно съкровище, от което Нора можеше да тегли твърде рядко само малки части.
Предполагаше се да отиде у сестра си, за да отварят подаръците и да си направят късна закуска от омлет и бекон, но тя се обади на Карън да започват без нея. Каза, че е малко болна, но смята, че ще се оправи с повече сън.
— Ще се срещнем у мама следобед.
— Сигурна ли си? — чу подозрението в гласа на Карън, почти свръхестествената ѝ способност да долавя прикриването или измъкването. Сигурно беше страховит родител. — Мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?
— Ще се оправя — увери я Нора. — Прекарай си добре. Ще се видим по-късно.
Понякога, когато чакаше твърде дълго на студа, Лори изпадаше в някакво зареяно състояние, губеше представа къде е или какво прави. Беше защитен механизъм, изненадващо ефективен начин да блокира физическия дискомфорт и тревожността, макар че беше и малко страховит, тъй като изглеждаше като първата стъпка към измръзването до смърт.