Сигурно се беше отнесла, докато седяха пред къщата на Гари — вече от доста време — защото отчете факта, че една кола отбива пред къщата, едва когато хората в нея вече се измъкваха, а Мег се беше раздвижила и слязла по стъпалата, и сега вървеше през мъртвата кафява ливада с настойчивост, която бе почти стряскаща след проточилото се спокойно въведение.
Шофьорът се въртеше около капака на колата — беше малък спортен лексус, прясно измит и блестящ на плахото зимно слънце — и се приближи до жената, която тъкмо бе освободила пътническото място. Беше висок и красив в палтото си от камилска вълна и мозъкът на Лори се размрази достатъчно, за да разпознае Гари, чието уверено усмихнато лице бе виждала много пъти в Паметната книга на Мег. Жената също ѝ изглеждаше смътно позната. И двамата се взираха в Мег с изражения, които издаваха различна степен на съжаление и изумление, но когато Гари най-сетне проговори, всичко, което Лори чу в гласа му, беше отегчена досада.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Придържайки се към обучението си, Мег запази мълчание. Щеше да е по-добре, ако имаше цигара в ръка, но и двете не пушеха, когато колата се появи. Това беше грешка на Лори, пропуск в работата ѝ.
— Чу ли ме? — Сега гласът на Гари беше по-висок, сякаш Мег имаше проблеми със слуха. — Зададох ти въпрос.
Спътничката му го погледна озадачена.
— Знаеш, че не може да говори, нали?
Младата жена с неясно покрусено изражение се обърна към Мег. Беше ниска и закръглена, малко нестабилна на тънките си токчета. Лори не можеше да не се възхити на палтото ѝ, блестящосиня парка с пух по маншетите и качулката. Пухът вероятно беше синтетичен, но дрехата изглеждаше наистина топла.
— Съжалявам — каза младата жена на Мег. — Знам, че това сигурно е странно за теб. Да ни видиш заедно.
Лори се наведе наляво, опитвайки се да види лицето на Мег, но ъгълът не беше подходящ.
— Не й се извинявай — тросна се Гари. — Тя е тази, която трябва да се извинява.
— Стана преди две седмици — продължи младата жена, сякаш Мег изискваше обяснението ѝ. — Няколко души се срещнахме в „Масимо“ и изпихме доста червено вино, и аз бях твърде пияна, за да шофирам до вкъщи. Гари ме закара. — Тя вдигна вежди, сякаш историята беше ясна. — Не съм сигурна дали е сериозно. Просто се движим заедно. Засега.
— Джина. — Гласът на Гари бе остър и предупредителен. — Не го прави. Не ѝ влиза в работата.
„Джина — помисли си Лори. — Братовчедката на Мег. Една от шаферките ѝ.“
— Разбира се, че ѝ влиза в работата — отвърна Джина. — Бяхте заедно толкова време, хора. Щяхте да се жените.
Гари изучаваше Мег с изражение на отвращение.
— Погледни я. Дори не знам кой е това.
— Това е Мег. — Джина говореше толкова тихо, че Лори едва чуваше думите. — Не бъди гаден.
— Не съм гаден. — Изражението на Гари малко омекна. — Просто не мога да понасям да я гледам така. Не и днес.
Той заобиколи от разстояние бившата си годеница, докато се отправяше към къщата, сякаш смяташе, че тя може да го нападне или поне да му препречи пътя. Джина се поколеба достатъчно, за да вдигне извинително рамене, после се втурна след него. И двамата не обърнаха никакво внимание на Лори, докато се качваха бавно по стълбите, не отправиха нито дума, нито дори поглед към нея.
След като Гари и Джина влязоха вътре, Лори запали цигара и тръгна през ливадата към Мег, която все още стоеше с гръб към къщата и се взираше в лексуса, сякаш мислеше да го купува. Задържа цигарата и Мег я взе, подсмърчайки тихо, докато я поднасяше към устните си. На Лори ѝ се искаше да може да каже някакви думи — „Добре стана“ или „Браво“ — да ѝ даде да разбере колко се гордее с нея, но просто я потупа по рамото, веднъж, много леко. Надяваше се, че това е достатъчно.
Нора не беше планирала дълга разходка с колелото. Очакваше се да пристигне у майка си между един и два следобед, разписание, което ѝ позволяваше единствено петнайсет или двайсет мили, половината от обичайната ѝ дистанция, но евентуално щеше да е достатъчно, за да прочисти главата си и да раздвижи сърцето си, може би дори да изгори няколко калории преди голямото хранене. Освен това беше мразовито, между минус десет и двайсет според външния термометър на кухненския прозорец, което не беше идеално условие за напрегната тренировка.
Но студът се оказа по-малка пречка, отколкото бе очаквала. Имаше слънце, пътищата бяха чисти — снегът и ледът бяха истинска беда при зимното каране — а и вятърът не беше чак толкова смразяващ. Тя имаше модерни ръкавици, неопренови калцуни и полипропиленова качулка под шлема. Само лицето ѝ беше незащитено, а с това можеше да се справи.