Реши, че ще се върне след осмата миля, на половината велоалея, но когато стигна там, просто продължи. Чувстваше се толкова добре да се движи, педалите се издигаха и падаха под краката ѝ, от устата ѝ излизаше бяла пара. Какво толкова, ако закъснееше малко за майка си? Щеше да има голяма тълпа — всичките ѝ роднини и семействата им, някои лели и чичовци, братовчеди — и тя нямаше да им липсва. Ако не друго, поне щяха да са облекчени. Без Нора наоколо можеха да се смеят, да отварят подаръци и да хвалят взаимно децата си, и да не се чудят дали без да искат, не са казали нещо, което да нарани чувствата ѝ, да не ѝ отправят онези тъжни разбиращи погледи, да не изпускат трагични въздишки.
Точно това правеше празниците толкова изтощителни. Не грубостта на роднините ѝ, тяхната неспособност да зачетат страданието ѝ, а точно обратното — тяхната неспособност да го забравят и за секунда. Винаги се промъкваха около нея толкова внимателно и деликатно, толкова болезнено съчувствено, сякаш умираше от рак или беше поразена от някаква обезобразяваща болест, като лелята на майка ѝ, Мей — жалостива фигура от детството на Нора — чието лице беше замръзнало в постоянна крива гримаса от парализа на Бел.
„Дръжте се добре с леля Мей — винаги ѝ казваше майка ѝ, — тя не е чудовище.“
Опасната отсечка от пътя между шосе 23 днес беше почти празна, без сакати и диви кучета, без жертвоприношения на животни или криминална активност, просто някой и друг рядък колоездач в обратната посока, който ѝ махваше дружески, когато се разминаваха. Щеше да е почти идилично, ако не ѝ се пишкаше толкова много. През по-топлите месеци общината поддържаше химически тоалетни в края на маршрута — бяха гнусни и едва се понасяха в краен случай — но ги махаха през зимата. Нора не обичаше да кляка в гората, особено когато нямаше много прикриваща зеленина, но имаше някои дни, когато просто не ѝ оставаше избор, а днешният беше такъв. Поне откри хартиени кърпички в джоба на ветровката си.
Преди да се качи отново на велосипеда, тя набра мобилния телефон на Карън и бе облекчена, когато получи препращане към гласовата ѝ поща. Прокашля се веднъж-дваж, като дете, избягало от училище, после заговори с престорено отпаднал глас. Каза, че се чувства по-зле отпреди и не мисли, че е добра идея да напуска къщата, особено като се има предвид, че може да е болна.
— Ще си направя чай и ще се върна в леглото — добави. — Кажи на всички „Весела Коледа!“ от мен.
Пътищата след велоалеята бяха полуселски и се виеха покрай изолирани къщи и редки малки ферми, от замръзналото поле стърчаха царевични стъбла като косми на необръснат крак. Нора не знаеше къде отива, но нямаше нищо против да се изгуби. Сега, след като се беше откачила от коледната трапеза, нямаше против да кара и цял ден.
Искаше ѝ се да мисли за децата си, но по някаква причина умът ѝ продължаваше да се връща към бедната леля Мей. Тя беше мъртва от много време, но Нора все още я помнеше със странна яснота. Обикновено седеше тихо на семейните сбирки, устата ѝ бе наклонена под странен ъгъл, очите ѝ плуваха от отчаяние зад дебелите стъкла. От време на време се опитваше да говори, но никой не разбираше и дума от казаното. Нора си спомняше как я придумваха да я прегърне, а после ѝ даваха сладкиш за награда.
„Такава ли съм и аз? — зачуди се тя. — Аз ли съм сега леля Мей?“
Кара общо шейсет и седем мили. Когато най-накрая се прибра у дома, на телефонния секретар мигаха пет съобщения, но тя реши, че могат да почакат. Качи се по стълбите, съблече студените си дрехи — неочаквано се разтрепери — и си взе дълъг душ. Докато го правеше, непрестанно кривеше устата си, така че лявата ѝ страна да увисва по-ниско от дясната, и се опитваше да си представи какво ли е да живееш така, с постоянно замръзнало лице, с изкривен глас, докато всеки се опитва да бъде свръхмил с теб, за да не се чувстваш като чудовище.
Беше жалко да гледа „Животът е чудесен“ сам, но Кевин не можеше да измисли нищо по-добро. „Карпе Дием“ беше затворен; Пит и Стив бяха със семействата си. Мина му през ума да звънне на Мелиса Хълбърт, но реши, че е лоша идея. Тя вероятно нямаше да е твърде развълнувана да получи нерешителна оферта на Коледа, особено след като не се бе опитвал да я потърси от последната им злополучна среща, през нощта, в която тя заплю наблюдателката.
Момичетата бяха излезли преди час. Внезапността на заминаването им го бе стреснала — получиха есемес и изчезнаха — но не можеше да ги обвинява, че искат да са с приятелите си. Бяха с него цяла сутрин и по-голямата част от следобеда и се забавляваха доста. След като приключиха с подаръците, Ейми направи палачинки с шоколадов чипс и предприеха дълга разходка около езерото. След като се прибраха вкъщи, тримата играха „Генерал“3. Така че наистина нямаше от какво да се оплаче.