Само дето си беше тук с остатъка от следобеда и цялата вечер пред него — огромно количество усамотение. Беше неразбираемо как някога пълния му с хора живот се бе стопил, бракът му бе приключил, синът му се бе запилял по широкия свят, двамата му родители бяха починали, братята и сестрите му се бяха разпръснали — брат му в Калифорния, сестра му в Канада. В околностите бяха останали няколко роднини — чичо Джак и леля Мари, и шепа братовчеди — но всички си имаха свой живот. Кланът Гарви бе като някогашния Съветски съюз, в миналото могъща сила, която се бе разпаднала на слаби и нестабилни парчета.
„Тук трябва да е Киргизстан“, помисли си той.
На всичкото отгоре не обичаше този филм. Може би го беше гледал твърде много пъти, но историята му изглеждаше толкова измъчена, всички тези усилия, за да напомнят на един добър мъж, че е добър. Или може би Кевин се чувстваше малко като самия Джордж Бейли, без никакъв ангел пазител на хоризонта. Продължаваше да прехвърля каналите в търсене на нещо друго за гледане и накрая спря там, където започна, повтаряйки цикъла отново и отново, докато на входната врата не се позвъни — три резки тона, толкова неочаквани и вълнуващи, че стана твърде бързо от дивана и почти припадна. Преди погледът му да се проясни, трябваше да спре и да затвори очи, за да си даде възможност да преодолее шока от изправянето.
За минута-две Лори не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, колко хубаво бе усещането да си навън на студа. Тялото ѝ обаче се затопли бавно, странността от това, да е отново у дома си, започна да се утаява. Това беше нейната къща! Толкова голяма и чудесно обзаведена, по-хубава, отколкото си позволяваше да си я спомня. Мекият диван, на който седеше, беше избрала сама от „Елегантен интериор“, като се измъчваше с дни за дамаската, опитвайки се да реши дали сиво-зелената ще си пасне по-добре с килима, отколкото тухленочервената. Широкоекранният LCD HD телевизор — даваха именно „Животът е чудесен“ — бяха купили от „Котско“ два месеца преди Възнесението, изумени от реалистичната чистота на картината. Гледаха репортажи за катастрофата на същия този екран с очевидно откачили от това, което съобщават, водещи, а записите на пътни инциденти и озадачените свидетели се повтаряха непрестанно във вцепеняваща последователност. А този мъж, който стоеше пред нея и се усмихваше нервно, бе собственият ѝ съпруг.
— Еха — казваше той. — Това се казва изненада.
Кевин беше доста шашардисан да ги завари на верандата, но се окопити бързо и ги въведе в къщата, сякаш бяха очаквани гости, прегърна Лори в коридора — тя се опита да го избегне, но беше невъзможно в тясното пространство — и разтърси ръката на Мег, като ѝ каза колко е доволен да се запознае с нея.
— Хора, изглеждате премръзнали — отбеляза той. — Не сте добре облечени за това време.
„Беше много меко казано“, помисли си Лори. Беше трудно да се намерят наистина топли дрехи в бяло. Панталоните, ризите и пуловерите не бяха проблем, но връхните дрехи бяха друга работа. Тя имаше късмет да притежава бял шал, който да увие около врата си, и памучно боксьорско горнище с ненатрапчивата запетайка на „Найки“ на джоба. Но ѝ трябваха по-добри ръкавици — памучните, които носеше, бяха нелепо тънки, такива носиш, когато искаш да направиш изненадваща проверка — и чифт ботуши или поне истински обувки, нещо по-материално от износените маратонки на краката ѝ.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Кевин. — Мога да направя кафе или чай, или друго. Има вино и бира. Чувствай се като у дома си. Знаеш къде е всичко.
Лори не отговори на предложението, нито посмя да погледне Мег. Разбира се, че искаха нещо за ядене, умираха от глад. Но не можеха да го кажат и със сигурност нямаше да се самообслужат. Ако той сложеше храна пред тях, щяха да са повече от щастливи да я приемат, но трябваше той да реши това, не те.
— Не бъди много сурова — добави той след малко. — Не се храним толкова здравословно, колкото преди. Не мисля, че ще одобриш.
Лори почти се разсмя. Щеше с удоволствие да погълне два хотдога направо от опаковката, за да му покаже какво е мнението ѝ напоследък по въпроса за здравословното хранене. Но Кевин не ѝ даде тази възможност. Вместо да се отправи към кухнята като добър домакин, той просто седна в кафявия кожен стол, който тя самата бе купила от „Трайенгъл Фърничър“, стола, в който обичаше да чете в мързеливите почивни утрини, без да ѝ трябва лампа, само на слънчевата светлина, която се процеждаше от южните прозорци.