— Защо не останеш тук тази вечер? — попита той. — Коледа е. Би трябвало да си със семейството си. Само тази вечер. Виж как се чувстваш.
Лори отправи разтревожен поглед към тоалетната, чудейки се какво толкова задържа Мег.
— Приятелката ти също може да остане — продължи Кевин. — Мога да ѝ приготвя леглото в гостната, ако иска. На сутринта може да се върне.
Лори се зачуди какво означава това. „На сутринта може да се върне.“ Означаваше ли, че тя самата щеше да остане? Молеше ли я той да се върне у дома? Тя тръсна глава, тъжно, но категорично, опитвайки се да му даде да разбере, че не е тук на съпружеско посещение.
— Извинявай — каза той, най-накрая разбрал намека и махна разсейващата си ръка от нейната. — Просто тази вечер се чувствам потиснат. Ще е хубаво, ако имам компания.
Лори кимна. Изпита към него истинска жал. Кевин винаги бе обичал празниците, цялата задължителна семейна заедност.
— Това е малко разстройващо — каза ѝ той. — Бих искал да ми говориш. Аз съм ти съпруг. Бих искал да чуя гласа ти.
Лори усети как решимостта ѝ отслабва. Беше на косъм да отвори устата си, да каже нещо като „Знам, че е нелепо“ и да разруши осем месеца усилена работа за един-единствен миг слабост, но преди да го направи, чу водата в тоалетната. Миг след това вратата ѝ се отвори. И тогава, точно когато Мег се появи, усмихвайки се извинително, телефонът в ръката на Кевин иззвъня. Той вдигна, без да погледне дисплея.
— Ало?
Нора бе толкова стресната при звука на гласа му, че не можеше да се накара да заговори. Някак се беше убедила с помощта на две чаши вино на почти празен стомах, че Кевин няма да е вкъщи, че може да остави кратко съобщение на гласовата му поща и да се измъкне.
— Ало? — каза отново той с повече объркан, отколкото раздразнен глас. — Кой е?
Тя се изкуши да затвори или да се престори, че е набрала грешен номер, но после се съвзе. „Аз съм голяма жена — помисли си, — не някое дванайсетгодишно момиче, което си прави шеги.“
— Нора е — каза. — Нора Дърст. Танцувахме на танците.
— Помня. — Гласът му беше малко по-равен, отколкото се беше надявала, малко предпазлив. — Как си?
— Добре съм. А ти?
— Добре — каза той, но явно без да го мисли. — Просто, ъъъ, се наслаждавам на празниците.
— И аз също — отвърна тя, но също без да го мисли.
— Ами…?
Неговият полувъпрос увисна за няколко секунди, достатъчно дълго, че Нора да си пийне глътка вино и мислено да прегледа речта, която беше репетирала във ваната: „Искаш ли да пием кафе някой път? Свободна съм през повечето следобеди“. Беше измислила всичко. Следобедите напрежението беше по-малко, кафето също не беше напрягащо. Ако излезеш с някой на кафе следобед, можеш дори да се преструваш, че не е среща.
— Чудех се — започна тя, — искаш ли да отидеш във Флорида?
— Флорида?
Той звучеше изненадан, колкото и тя.
— Да. — Думата сама бе изскочила от устата ѝ, но беше точната, тъкмо нея имаше предвид. Искаше Флорида, не кафе. — Не знам за теб, но аз имам нужда от слънце. Тук става толкова потискащо.
— И искаш аз…?
— Ако и ти искаш — каза му тя. — Ако си свободен.
— Еха. — Той не звучеше нещастно. — За кое време говорим?
— Не знам. Утре твърде скоро ли е?
— Вдругиден е по-добре. — Той замълча и добави: — Виж, сега наистина не мога да говоря. Може ли да ти звънна после?
Кевин се опита да си придаде равнодушен вид, докато пускаше телефона в джоба си, но беше трудно, докато Лори и приятелката ѝ го гледаха с толкова откровено любопитство, сякаш им дължеше обяснение.
— Просто познат — промърмори той. — Не го познаваш.
Лори очевидно не му повярва, но какво се очакваше да каже?
„Една жена, която едва познавам, ме помоли да ида до Флорида и възнамерявам да приема.“ Той самият едва го вярваше. Беше затворил телефона преди няколко секунди и вече му се струваше, че трябва да е станала грешка — сложно недоразумение или шега. Трябваше просто да звънне на Нора и да изясни няколко неща, но не можеше да го направи, докато не останеше сам, а нямаше никаква представа колко дълго ще трябва да чака за това. Лори и придружителката ѝ изглеждаха щастливи да стоят и да се взират в него през остатъка от вечерта.
— Е — той плесна тихо с ръце, опитвайки се да смени темата, — има ли гладни?
Лори вървеше бавно по главната улица, изоставайки с една-две стъпки зад Мег, наслаждавайки се на необичайната мудност, придружаваща пълния стомах. Яденето не беше изискано — нямаше останки от обяда, както се случваше с трапезата от Бъдни вечер — но въпреки това беше вкусно. Те погълнаха всичко, което Кевин подреди пред тях — бейби моркови, купи с оризови спагети от консерва, осеяни с крекери, сандвич от бял хляб със салами и американско сирене — и накрая завършиха с кутия „Хършис Кисис“ и чаша прясно горещо кафе.