— Мнозина от нас познаваха Тед като легендарен треньор и движещата сила зад неделната Баскетболна програма, на която той беше съдиректор от две десетилетия, дълго преди собствените му деца да пораснат. Той беше отдаден, щедър мъж и знам, че говоря от името на всички, когато казвам, че ще ни липсва много.
Кевин наведе глава и бавно преброи до десет, както някой му беше казал, че е правилото в този случай. Лично той не беше чак толкова възхитен от Тед Фигероа — мъжът беше задник, ултраконкурентен треньор, който подбираше най-добрите играчи от собствените си отбори и почти винаги печелеше шампионата — но това не беше времето и мястото за честност към мъртвите.
— Добре — каза той, след като заеха местата си. — Първата ни работа е одобряването на протоколите от декемврийската среща. Имаме ли предложение за одобряване?
Съветник Рено направи предложението. Съветничката Чен го подкрепи.
— Всички ли подкрепят? — попита Кевин. Потвърждението бе единодушно. — Предложението е прието.
Когато беше по-млада, по време на твърде краткия прозорец свобода между първата ѝ целувка и годежа ѝ с Дъг, Нора бе започнала да мисли за себе си като за първокласно гадже. На сегашния си етап — след половин живот и в един съвсем друг свят — тя откри, че ѝ е трудно да възстанови произхода на това вярване. Беше възможно да е чела статия в „Глемър“ за „Десетте основни умения на гаджето“ и да бе осъзнала, че е усъвършенствала осем от тях. Или може би бе решила теста „Най-якото гадже“ в „Ел“ и резултатите ѝ бяха в най-горната секция: „Вие сте експерт!“. Но беше също толкова възможно навикът за самоуважение да е толкова дълбоко вкоренен в нея, че просто да не ѝ е хрумвало да мисли различно. Все пак Нора беше хубава, умна, джинсите ѝ стояха добре, косата ѝ беше права и блестяща. Разбира се, че ще бъде по-добро гадже от повечето други момичета. Тя беше по-добра във всичко.
Това убеждение бе толкова интегрална част от вътрешния ѝ образ, че го беше изразила на глас по време на една унизителна раздяла с любимото ѝ гадже в колежа. Брайън беше харизматичен философ, чиято библиотечна бледност и дундеста талия — култивираше европейско презрение вместо упражнения — не намаляваха ни най-малко привлекателността на интелекта му. Той и Нора бяха сериозна двойка през по-голямата част от втората година — мислеха за себе си като за „най-добри приятели и сродни души“ — докато след връщането си от пролетната ваканция Брайън не реши, че трябва да започнат да се срещат с други хора.
— Не искам да се срещам с никой друг — каза му тя.
— Добре — отвърна той, — но ако аз искам?
— Тогава между нас е свършено. Няма да те споделям с други.
— Съжалявам да чуя това. Защото аз вече се срещам с някого.
— Какво? — Нора беше искрено объркана. — Защо правиш това?
— Какво искаш да кажеш? Защо някой се среща с друг?
— Искам да кажа, защо имаш нужда?
— Не разбирам въпроса.
— Аз съм наистина добро гадже — каза му тя. — Знаеш това, нали?
Той я изучаваше няколко секунди, все едно я виждаше за първи път. Имаше нещо смущаващо хладно в изражението му, като научна безпристрастност.
— Ставаш — прие той малко неохотно. — Определено си над средното.
След като се дипломира, тази история стана един от любимите ѝ колежански анекдоти. Разказваше я толкова често, че накрая стана текущото остроумие в брака им. Всеки път когато Нора направеше нещо грижовно — да вземе ризите на Дъг от химическото, да му сготви изтънчена вечеря без причина, да му разтрие гърба, когато се върне от работа — той я изучаваше за момент-два и поглаждаше брадичката си като философ.
— Вярно е — казваше той с изражение на леко изумление. — Ти наистина си гадже над средното.
— Дяволски си прав — отвръщаше тя. — Аз съм на петдесет и три процента.
Напоследък шегата не изглеждаше толкова смешна или може би беше смешна по друг начин, докато се опитваше да е гадже на Кевин Гарви и се справяше толкова отвратително. Не защото не го харесваше — това съвсем не беше проблем — а защото не помнеше как да играе ролята, която някога ѝ беше втора природа. Какво казваха гаджетата? Какво правеше тя самата? Приличаше много на сватбения им месец в Париж, когато неочаквано бе разбрала, че не може да каже и дума на френски, макар че бе учила езика четири години в гимназията.
„Толкова е разстройващо — беше казала на Дъг. — Знаех тези неща.“
Искаше да каже същото и на Кевин, да му даде да разбере, че е просто малко ръждясала, че в близките дни ще дойде на себе си.