— Ще ви кажа какво бих искал да видя — намеси се Кевин. — Искам да се състави списък на хора, които имат нужда от помощ с почистването, и може би да го споделим с доброволческата служба на гимназията. По този начин децата могат да получат кредити за общественополезен труд, като правят нещо наистина необходимо.
Няколко съветници харесаха идеята и съветничката Чен, председателка на образователния комитет, се съгласи да я предаде на гимназията.
Нещата се разгорещиха повече, когато взе думата следващият говорител — напрегнат млад мъж, с дълбоко поставени очи и неравна брада. Той се представи като главен готвач и собственик на наскоро открития вегански ресторант, наречен „Пюрити Кафе“, и каза, че иска да депозира възражение срещу нечестната категория, която заведението му е получило от здравния инспекторат.
— Това е абсурдно — заяви той. — „Пюрити Кафе“ е безупречно. Ние не се занимаваме с месо, яйца или млечни продукти, които са основният източник на хранителни болести. Всичко, което предлагаме, е прясно и приготвено с любов в напълно нова, модерна кухня. Но ние получаваме категория Б, а „Чикън Куик“ — А? „Чикън Куик“! Майтапите ли се? Чували ли сте за салмонела? Ами „Чъмлис Стейкхауз“? Виждали ли сте кухнята на „Чъмлис Стейкхауз“? Ще посмеете ли да ме погледнете в очите и да ми кажете, че е по-чиста от „Пюрити Кафе“? Това е шега. Нещо тук намирисва и можете да се обзаложите, че не е храната в моя ресторант.
Кевин се разгневи не заради снизходителния тон на готвача или заради лошото му решение да критикува конкурентите си — това определено не беше начин да си спечели приятели и да повлияе на хората в един малък град — но трябваше да признае, че А за „Чикън Куик“ изглежда малко невероятно. Лори го бе накарала да спрат да ходят там преди години, след като откри малка батерия в чесновия сос. Когато я занесе на собственика, той се разсмя и каза: „А, ето къде била“.
Брус Хардин, дългогодишният здравен инспектор на Мейпълтън, помоли за разрешение да отговори направо на „необмислените обвинения“ на главния готвач. Брус беше як мъж в средата на петдесетте си години, който бе загубил съпругата си във Внезапното заминаване. Не изглеждаше особено суетен, но беше трудно да се отчете смущаващият контраст между тъмнокафявата му коса и сребристосивия мустак, без да се вземе под внимание известно количество „Лореал“ за мъже. Говорейки с любезната авторитетност на ветеран бюрократ, той изтъкна, че докладите му са обществено достъпни и обикновено съдържат фотографии, документиращи всяко цитирано нарушение. Всеки, който искал да проучи доклада му за „Пюрити Кафе“ или който и да е доставчик на храна, бил добре дошъл да го направи. Той бил уверен, че работата му може да издържи и най-стриктната проверка. После се обърна и се взря в брадатия готвач.
— На този пост съм от двайсет и три години — каза той с доловимо треперене в гласа. — И това е първият път, когато почтеността ми се поставя под въпрос.
Готвачът отстъпи малко, но настоя, че не бил поставял под въпрос ничия честност. Брус каза, че на него не му звучало така и че е проява на малодушие да се опитва да отрича. Кевин се намеси, преди нещата да излязат от контрол, и предположи, че може би ще е по-конструктивно, ако двамата седнат в една по-спокойна обстановка и обсъдят откровено мерките, които „Пюрити Кафе“ може да вземе, за да подобри категорията си през следващия инспекционен период. Той добави, че е чул страхотни неща за веганския ресторант, и го смята за ценна придобивка към еклектичната розетка от заведения за хранене в града.
— Аз не съм вегетарианец — каза той, — но нямам търпение скоро да хапна там. Може би един обяд следващата сряда? — Погледна към членовете на съвета. — Кой иска да се присъедини?
— Ще черпиш ли? — подхвърли съветник Рено и си спечели одобрително подхилване от публиката.
Кевин погледна часовника си, преди да даде думата на следващия говорител. Вече беше девет без петнайсет, а още поне десет души вдигаха ръце, включително човека с лятното време и джентълмена, който никога не получаваше вестника си.
— Еха — каза им той. — Изглежда, тъкмо загряваме.
По някаква причина тя винаги беше малко изненадана да открие Кевин на стъпалата, дори когато го очакваше. В цялата ситуация имаше нещо твърде нормално и успокоително, голям, приветлив мъж, притискащ кафяв плик, от който стърчи бутилка вино, в ръцете ѝ.
— Извинявай — каза ѝ той. — Общинската среща се проточи. Всички искаха да се изкажат.
Нора отвори виното и той ѝ разказа подробно за срещата, с много повече детайли, отколкото ѝ бяха нужни. Тя направи всичко по силите си, за да изглежда концентрирана и заинтересувана, кимаше на местата, където това изглеждаше подходящо, даваше редки коментари или въпроси, за да придвижва разговора.