Откакто беше встъпил в длъжност, Кевин правеше най-доброто, за да намали напрежението между култа и града, като договори серия от споразумения, позволяващи на „Грешните отломки“ да живеят, повече или по-малко, според предпочитанията си в замяна на номинални данъци и гаранции за достъп на полицията и пожарната при ясно определени ситуации. Примирието, изглежда, се държеше, но „Грешните отломки“ оставаше дразнеща неизвестна карта, която изскачаше на неравни интервали, за да всява объркване и тревога сред законопослушните граждани. Тази година, на първия учебен ден, няколко белодрешковци бяха организирали окупация на един кабинет за втори клас в началното училище „Кингман“, която продължи цялата сутрин. Няколко седмици по-късно друга група се разходи из футболното игрище на гимназията насред играта и лежа на тревата, докато гневните играчи и зрители не изнесоха всички насила.
Вече от месеци местните чиновници се чудеха какво ще направят Грешните отломки, за да провалят Деня на героите. Кевин бе насрочил две срещи, на които това бе подробно обсъдено, и беше прегледал различни вероятни сценарии. Целият ден той ги чакаше да предприемат нещо със странна комбинация от ужас и любопитство, като че ли купонът нямаше да е завършен, докато те не го съсипеха.
Но парадът беше започнал и свършил без тях, а мемориалната служба бе почти към края си. Кевин бе положил венец в подножието на Паметника на заминалите в парк „Грийнуей“ — зловеща бронзова скулптура, дело на един от гимназиалните учители по изкуство. Предполагаше се, че трябва да изобразява бебе, излитащо от ръцете на изумената си майка и въздигащо се към небесата, но нещо не се беше получило. Кевин не беше художествен критик, но му изглеждаше, сякаш бебето пада, вместо да се въздига, а майката не е в състояние да го хване.
След благословията на отец Гонзалес последва момент на мълчание в памет на третата годишнина от Внезапното заминаване, последван от екота на църковните камбани. Речта на Нора Дърст беше последната точка в програмата. Кевин седеше на импровизираната сцена с неколцина други сановници и почувства леко безпокойство, когато тя пристъпи на подиума. Знаеше от опит колко страшно може да бъде да произнесеш реч, колко умения и увереност се изискваха, за да управляваш вниманието на дори два пъти по-малка тълпа.
Бързо осъзна, че тревогите му са безпочвени. От зрителите се разнесе шъткане, докато Нора прочистваше гърлото си и преравяше бележките си. Тя, както и жените, които бяха загубили всичко, страдаше и това страдание ѝ осигуряваше авторитет. Не беше нужно да печели нечие внимание или уважение.
На всичкото отгоре Нора се оказа и много естествена. Тя говореше бавно и ясно — като по учебник, който изненадващо голям брой говорители бяха пропуснали — с точно премерено запъване и колебание, за да не изглежда твърде заучено. В нейна полза беше и че е привлекателна жена — висока и пропорционална, с нежен, но съчувствен глас. Като повечето от аудиторията ѝ и тя беше в ежедневно облекло и Кевин откри, че се взира твърде жадно в сложните шевове на задния джоб на джинсите ѝ, чиято прилепналост рядко срещаше в официалната си работа. Той забеляза, че тя има изненадващо младежко тяло за трийсет и пет годишна жена, родила две деца. Загубила две деца, напомни си и се насили да държи брадичката си високо и да се фокусира върху нещо по-уместно. Последното, което искаше да види на корицата на „Мейпълтънски вестник“, беше цветна фотография на кмета, отправил влюбен поглед в задника на скърбяща майка.
Нора започна, като каза, че първоначално си представяла речта си като прослава на най-добрия ден в живота ѝ. Въпросният ден бил няколко месеца преди четиринайсети октомври, по време на семейна ваканция в Джърси. Не било станало нищо особено, нито тя можела да осъзнае напълно щастието си по това време. Осъзнаването дошло едва по-късно, след като съпругът и децата ѝ били изчезнали и тя разполагала с предостатъчно безсънни нощи, за да оцени онова, което е изгубила.
Бил прелестен летен ден, разказа тя, топъл и свеж, но не толкова горещ, че да се налага да мислиш непрестанно за крема против изгаряне. По някое време сутринта децата ѝ — Джереми, на шест, и Ерин, на четири, които нямаше да пораснат повече — започнали да правят пясъчен замък с тържествения ентусиазъм, който децата понякога прилагат към най-незначителните задачи. Нора и съпругът ѝ Дъг седели наблизо на одеяло, държали ръцете си, гледали как сериозните малки работници тичат до водата, пълнят пластмасовите си кофички с пясък и после се тътрят обратно, а клечестите им ръце се опъват под тежкия товар. Децата не се усмихвали, но лицата им излъчвали радостна решителност. Крепостта, която строели, била изненадващо голяма и сложна и завършването ѝ им отнело часове наред.