— Какво мислиш? — беше го попитала.
— Хубави ключици — бе отвърнал той. — И доста добра поза.
— Това ли е всичко?
— Ела в леглото и ще ти кажа нещо за свивките на коленете.
Тя се бе покатерила и притиснала към него. Торсът му беше успокояващо плътна бледа плоча. Когато го беше прегърнала за първи път, сякаш бе обгърнала дърво.
— Какво за свивките на коленете ми?
— Честно ли?
— Аха.
Ръката му се бе спуснала по задната част на бедрото ѝ.
— Малко са студени.
Тя се беше разсмяла и той я беше целунал, тя му бе отвърнала и това беше краят на разговора. Единствената спънка бе дошла няколко минути по-късно, когато той се беше опитал да влезе в нея и откри, че е много суха. Тя се беше извинила, че не е във форма, но той бе изшъткал, проправяйки си път към центъра на тялото ѝ с език, за да я овлажни. Не бързаше, даде ѝ да разбере, че няма проблем да се отпусне, склони я по един непознат път, докато тя не спря да се тревожи за това накъде я води, и осъзна с тих стон, че вече е там, че нещо в нея се е отпуснало и от там изтича нещо топло. Когато бе успокоила дишането си, бе пропълзяла по леглото и му върна услугата, без да се сети нито веднъж за Дъг или Кайли, докато го поемаше в устата си, без да мисли за нищо, докато не приключи, докато той не спря да скимти и не бе сигурна, че е преглътнала всяка капка.
Кевин изпита кратък прилив на напрегнатост, когато шоуто свърши и Нора затвори бележника си.
— Извини ме. — Тя покри устата си, любезно прикривайки прозявка. — Малко съм уморена.
— Аз също — призна той. — Денят беше дълъг.
— Навън е толкова студено. — Тя потръпна съчувствено. — Съжалявам, че трябва да тръгваш.
— Не трябва — напомни ѝ той. — С удоволствие ще остана. Липсваше ми.
Нора обмисли това за момент.
— Скоро — отвърна тя. — Просто имам нужда от още малко време.
— Не е нужно да правим нищо. Можем просто да си правим компания. Да говорим, докато не заспим.
— Съжалявам, Кевин. Наистина не ми е до това.
„Разбира се, че ти е — искаше му се да ѝ каже. — Не помниш ли какво беше? Как може да не ти е до това?“ Но знаеше, че няма смисъл. В мига, в който започнеш да защитаваш каузата си, вече си изгубил.
Тя го придружи до вратата и го целуна за лека нощ, целомъдрено, но дълго изпращане, което приличаше на извинение и на обещание в същото време.
— Мога ли да ти звънна утре? — попита той.
— Да — отвърна тя, — звънни ми утре.
Нора заключи вратата и занесе чашите от вино в мивката. После се качи горе и се приготви за лягане.
„Аз съм ужасно гадже — помисли си, докато си миеше зъбите. — Не знам защо изобщо си правя труда.“
Беше смущаващо като знаеше, че вината е само нейна, че тя бе кандидатствала доброволно за позицията и бе подвела Кевин да ѝ даде работата. Тя бе онази, която го покани във Флорида все пак, онази, която успя да се преструва на функционално, относително весело човешко същество цели пет дни. Към края на ваканцията почти бе започнала да вярва, че наистина е функционално, относително весело човешко същество — човек, който би могъл да се държи за ръка с друг човек под масата или да дава с виличка десерт на този друг човек — така че не можеше да го обвинява, че споделя това недоразумение или че се чувства объркан и предаден, когато тя се отдръпна.
Но тя не беше онзи човек, не и тук, в Мейпълтън; дори не се доближаваше до този образ и нямаше смисъл да се крие от истината. Не можеше да даде на Кевин любов, нито радост или енергия, или проницателност. Още беше разбита, някои съществени части от нея все още липсваха. Осъзнаването на това, когато се върна вкъщи, почти я пречупи. Непоносимата тежест на собственото ѝ съществуване беше като оловно наметало през крехките ѝ рамене. „Добре дошла у дома, Нора.“ Чувстваше го толкова по-тежко от преди, толкова по-угнетително, което очевидно беше цената, която плащаше за това, че се бе измъкнала за няколко дни. „Хубаво ли си прекара?“
Аванпостът
В една безветрена утрин със слаб сняг в края на януари Лори и Мег вървяха по Гинко стрийт към новите си квартири на Паркър Роуд, тих жилищен район в източната част на парка „Грийнуей“.
Аванпост 17 беше малък, но по-хубав, отколкото Лори бе очаквала, тъмносиня едноетажна къща с капандури и бели первази около прозорците. Вместо бетонна пътека към главния вход водеше павиран път с пръстен цвят. Единственото, което не хареса, бе самата врата, която изглеждаше твърде орнаментирана за останалата част от къщата, блестящо кафяво дърво с врязан удължен овал от тъмно декоративно стъкло, подобно на онова, което очакваш да видиш в „Макменшън“ на Стоунууд Хайтс, а не в скромно мейпълтънско жилище като това.