Тази политика имаше смисъл за Лори, поне на теория. Хората бяха изключително уязвими, когато се присъединяваха към „Грешните отломки“. След като изразходваха толкова много енергия, за да се отделят от стария си живот, те бяха замаяни и изтощени, и напълно уязвими. Без подходящо въвеждане, за тях беше много лесно да се върнат към познатите стереотипи, да пресъздадат неволно връзките и поведенческите модели, които бяха изоставили. Но ако им се позволеше да го направят, те щяха да пропуснат именно онова, заради което бяха дошли: възможност да започнат наново, да се отърват от фалшивото успокоение на приятелството и любовта, да дочакат последните дни без разсейване или илюзии.
Главното изключение от тази политика беше заредената връзка между обучаван и обучаващ, която организацията виждаше като необходимо зло, статистически ефективна, но емоционално опасна стратегия за прибиране на новите членове в лоното ѝ. Проблемът не беше толкова във формирането на силна, специална връзка между двама души — това беше целият смисъл — колкото в травмата от разкъсването на връзката, от разделянето на двамата, които на практика бяха станали единица.
Беше работа на обучаващия да подготви обучавания за тази неизбежност. От самото начало Лори се бе придържала към протокола, напомняйки на Мег ежедневно, че тяхното партньорство е временно, че ще приключи на 15 януари — когато е Завършването — и в този момент Мег ще стане пълноправен член на мейпълтънския клон на „Грешните отломки“. От този момент двете щяха да са колежки, не приятелки. Щяха да се отнасят една към друга с обичайната любезност — нищо повече и нищо по-малко — и стриктно да се придържат към обета за мълчание в свое присъствие.
Беше направила всичко по силите си, но това не им беше помогнало. С наближаването на края на послушничеството на Мег те ставаха все по-тревожни и потиснати. Няколко нощи едната или и двете избухваха в плач заради нечестната ситуация, докато се чудеха защо не могат да продължат да живеят по този начин и да се придържат към системата, която работеше толкова добре за двете им. По някакъв начин за Лори беше по-зле, защото тя знаеше точно към какво ще се върне — пренаселената стая в Сивата къща или може би в Зелената, спалния чувал на студения под, дългите нощи без приятел, с чиято помощ да минава времето, нищо, което да ѝ прави компания освен изплашения глас в главата ѝ.
Седмица по-рано, сутринта на Завършването на Мег, те докладваха в Главната къща с натежали сърца. Преди да тръгнат, се прегръщаха дълго и си напомниха, че трябва да са смели.
— Няма да те забравя — обеща Мег, гласът ѝ беше тих и малко дрезгав.
— Ще се оправиш — прошепна Лори, без дори самата тя да е убедена в това. — И двете ще се справим.
Пати Левън, първият и единствен ръководител на мейпълтънския клон, ги чакаше в кабинета си, седнала като гимназиална директорка зад огромно бежово бюро. Беше дребна жена с къдрава сива коса и строго, но изненадващо младолико лице. Тя им даде знак с цигарата си, покана да седнат.
— Днес е голям ден.
Лори и Мег мълчаха. Беше им разрешено да говорят само при директен въпрос. Директорката ги изучаваше, лицето ѝ бе внимателно, но безизразно.
— Виждам, че сте плакали.
Нямаше смисъл да отричат. Едва бяха спали и прекараха по-голямата част от нощта, облени в сълзи. Мег изглеждаше съсипана — косата ѝ бе заплетена, очите ѝ бяха влажни и подпухнали — и Лори нямаше причина да смята, че тя самата изглежда по-добре.
— Трудно е! — избухна Мег като тийнейджърка с разбито сърце. — Просто наистина е трудно!
Лори трепна при нарушаването на благоприличието, но ръководителката го подмина. Защипала цигарата между палеца и показалеца си, тя я поднесе към устата си и смукна силно през филтъра, сякаш не гореше добре, примижавайки с мрачна решимост.
— Знам — каза тя, като издиша. — Това е пътят, който сме избрали.
— Винаги ли е толкова зле?
Мег звучеше така, сякаш ще се разплаче отново.
— Понякога. — Пати Левън сви рамене. — За различните хора е различно.
След като Мег бе разчупила леда, Лори реши, че е приемливо да заговори.
— Вината е моя — обясни тя. — Не свърших работата си. Привързах се към нея твърде много и позволих на нещата да излязат от контрол. Наистина се провалих.
— Това не е вярно! — възрази Мег. — Лори е страхотен ментор.
— Това е и наша вина — призна директорката. — Виждахме какво се случва. Вероятно трябваше да ви разделим още преди месец.