— Съжалявам. — Лори се насили да я погледне в очите. — Ще се постарая повече следващия път.
Пати Левън поклати глава.
— Не мисля, че ще има следващ път.
Лори не възрази. Тя знаеше, че не заслужава втори шанс. Дори не беше сигурна, че сама го иска, не и ако трябваше отново да изпита същото, когато всичко свърши.
— Моля ви, не обръщайте станалото срещу Мег — каза тя. — Тя се стара много през последните два месеца и осъществи голям напредък, въпреки моите грешки. Наистина се възхищавам на силата и решимостта ѝ. Знам, че ще бъде ценна придобивка за клона.
— Лори ме научи на толкова много — присъедини се Мег. — Тя е наистина добър ролеви модел, знаете ли?
Директорката милостиво не обърна внимание и на това. В последвалото мълчание Лори откри, че се взира в плаката на стената зад бюрото. На него имаше класна стая, пълна с възрастни и деца, всички облечени в бяло, всички с ръце във въздуха, като нетърпеливи отличници. Във всяка ръка имаше цигара.
КОЙ ИСКА ДА БЪДЕ МЪЧЕНИК? — пишеше на плаката.
— Предполагам, че сте забелязали колко пренаселено е тук — казваше им Пати Левън. — Продължават да идват нови хора. В някои от къщите се спи дори в коридорите и в гаражите. Това просто не е устойчива ситуация.
За един-два нещастни момента Лори се зачуди дали не я изхвърлят от „Грешните отломки“, за да направи място за някой по-достоен. Но после ръководителката се взря в лист хартия на бюрото си.
— Прехвърляме ви в аванпост 17 — каза тя. — Отивате следващия вторник.
Лори и Мег си размениха тревожни погледи.
— И двете ли? — попита Мег.
Директорката кимна.
— Това е предпочитанието ви, нали?
Те я увериха, че е така.
— Добре. — За първи път, откакто бяха влезли, Пати Левън се усмихваше. — Аванпост 17 е много специално място.
Животът бе научил Джил, че нещата се променят непрекъснато — рязко, непредсказуемо и често без никаква причина. Но това знание не беше от особена полза. Човек все така можеше да бъде заблуден от най-добрата си приятелка насред вечеря с макарони и сирене.
— Мистър Гарви — каза Ейми, — мисля, че е време да започна да ви плащам наем.
— Наем? — Баща ѝ се изкикоти, сякаш се наслаждаваше на манипулацията като поредното момче. Беше в доста добро настроение през последните няколко седмици, откакто се беше върнал от Флорида. — Това е нелепо.
— Сериозна съм. — Ейми наистина изглеждаше такава. — Вие сте наистина много щедър към мен. Но започвам да се чувствам като използвачка.
— Ти не си използвачка, а гостенка.
— Живея тук от наистина много време. — Тя направи пауза, предизвиквайки го да ѝ възрази. — Сигурна съм, че ви е писнало от мен.
— Не ставай смешна. Компанията ти ни харесва.
Ейми се намръщи, сякаш неговата добрина само правеше нещата по-трудни.
— Аз не просто спя тук. Ям от храната ви, използвам душа и сушилнята, гледам кабелната ви телевизия. Сигурна съм, че има и други неща.
„Интернет — помисли си Джил. — Парно и климатик, тампони, гримове, шампоани и балсами, и паста за зъби, бельото ми…“
— Наистина няма проблем. — Кевин се взря в Джил, чудейки се дали тя не е на друго мнение. — Нали?
— Абсолютно — отвърна Джил. — Забавно е.
Тя наистина го мислеше, въпреки периодичните си оплаквания относно дългото натрапване на Ейми в къщата им, което явно нямаше краен срок. Да, през есента преживяха някои трудни моменти, но нещата се бяха пооправили през последните един-два месеца. Коледа мина наистина добре, организираха страхотно новогодишно парти, докато баща ѝ беше във ваканция. През седмиците оттогава Джил бе успяла да отстоява независимостта си от Ейми, не излизаше всяка вечер и правеше добросъвестни усилия да навакса с училищната работа и да прекарва повече време с баща си. Изглежда, най-накрая бяха намерили приемлив за всички баланс.
— Никога преди не съм плащала наем — каза Ейми, — така че нямам представа колко може да е, особено в красива къща като тази. Но предполагам, че хазаинът трябва да реши, нали така?
Баща ѝ трепна при думата „хазаин“.
— Не ставай смешна — каза той. — Ти си в гимназията. Как ще плащаш наем?
— Това е другото, което исках да ви кажа. — Ейми изглеждаше неочаквано несигурна в себе си. — Мисля, че приключих с ученето.
— Какво?
Джил с изненада видя, че Ейми се изчервява, защото Ейми никога не се изчервяваше.
— Напускам — каза тя.
— Защо правиш това? — попита баща ѝ. — Ще завършиш след няколко месеца.
— Не сте виждали бележника ми — каза му тя. — Провалих се на всичко последния срок, дори по физическо. Ако завърша, ще трябва да повтарям последната година, а по-скоро ще се застрелям, отколкото да го направя. — Тя се обърна към Джил в търсене на подкрепа. — Хайде, кажи му какъв провал съм.