Annotation
Алисия Беренсън е открита до простреляното тяло на съпруга си. Всички улики сочат, че го е застреляла. А тя потъва 8 мълчание. Отказва да говори дори когато я признават за виновна и я осъждат. Алисия никога повече не проговаря.
Но невинаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Криминалният психотерапевт Тео Фейбър е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ да излезе наяве. Воден от собствените си подбуди, той се впуска 8 търсене на истината, която заплашва да го погълне.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите…
Алекс Майкълидис е филмов сценарист, магистър по английска литература от Университета в Кеймбридж. Останалото е мълчание е продаден на 45 територии, а филмовите права са купени от продуцентската компания на Брад Пит.
Алекс Майкълидис - Останалото е мълчание
Пролог
Първа част
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
Втора част
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
32.
33.
34.
Трета част
Четвърта част
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
Пета част
1.
2.
3.
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: skygge, 2019
Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2019
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
Алекс Майкълидис - Останалото е мълчание
На родителите ми
„А тя защо стои така безмълвна, а?“ Еврипид, „Алкестида“1
Пролог
Дневникът на Алисия Беренсън
14 юли
Не знам защо пиша това.
Не е вярно, може би знам, но не искам да си го призная.
Дори не зная как да нарека онова, което пиша, малко претенциозно е да се казва „дневник“. Не че имам какво толкова да кажа, Ане Франк е писала дневник или Самюъл Пепис2, не някой като мен. Да го нарека „дневник“, но звучи научно, сякаш трябва да пиша в него всеки ден, а аз не искам. Ако се превърне в задължение, никога няма да мога да го изпълня.
Може да няма име. Просто нещо, в което пиша от време на време. Така ми харесва повече, определиш ли име на нещо, това пречи да видиш цялото и защо то има значение. Съсредоточаваш се върху думите, което е всъщност най-незначителното, върхът на айсберга… Не мога да се изразявам добре, винаги мисля в картини и описвам образи с думи. Затова никога нямаше да започна да пиша това, ако не бе Гейбриъл.
Напоследък се чувствам потисната за няколко неща. Мислех, че го прикривам добре, но той забеляза. Гейбриъл забелязва всичко. Попита ме как върви рисуването и аз казах, че не върви. Гейбриъл ми наля чаша вино и поседнах до масата в кухнята, докато говори.
Обичам да гледам как Гейбриъл шета в кухнята. Той е изискан готвач — елегантен, грациозен като балетист и подреден, не е като мен, аз правя само бъркотии.
— Кажи нещо — подхвърли Гейбриъл.
— Няма нищо за казване, понякога мозъкът ми блокира. Имам чувството, че газя в кал.
— Защо не опиташ да записваш нещата? Да си водиш записки? Може да ти помогне.
— Да, предполагам. Ще опитам.
— Не го казвай просто така, скъпа, направи го!
— Добре.
Продължаваше да ми го натяква, но аз не направих нищо по въпроса. И после, след няколко дни, Гейбриъл ми подари малко тефтерче, в което да пиша. Тефтерче с черни кожени корици и дебели листа. Прокарах пръсти по празната първа страница и усетих колко е гладка. След това подострих молива и започнах да пиша.
Гейбриъл се оказа прав, разбира се, вече се чувствам по-добре. Писането ми предоставя някакво освобождение, отдушник, пространство да изразя себе си. Вероятно бе нещо като терапия.
Гейбриъл не ми го казваше, но виждах, че се тревожи за мен. И ако трябва да бъда честна — и по-добре да съм честна, — истинската причина да се съглася да пиша, бе да го уверя — да му докажа, — че съм добре.
Не мога да понеса мисълта, че се тревожи за мен. Не искам да го карам да страда, или да го правя нещастен, нито да му причинявам болка.
Много го обичам. Гейбриъл несъмнено е любовта на моя живот. Обичам го изцяло и напълно и понякога се плаша това да не ме обсеби.