Пръстите й не спираха да треперят. Несъмнено страничен ефект от коктейла опиати, който са й дали — рисперидон и други силни антипсихотични лекарства. Около отворената й уста се събираше блестяща слюнка — друг неприятен страничен ефект от медикаментите.
Забелязах, че Диомед ме гледа. Откъснах поглед от Алисия и се съсредоточих върху него.
— Сигурен съм, че ти сам можеш да се представиш по-добре, Тео. Няма ли да кажеш няколко думи?
— Благодаря. Всъщност няма какво да добавя. Само че съм много щастлив, че съм тук. Развълнуван, нервен, изпълнен с надежда. И с нетърпение очаквам да опозная всички, особено пациентите. Аз…
Прекъсна ме внезапен трясък и вратата се отвори. Отначало помислих, че ми се привижда — някаква огромна жена нахлу в стаята, държеше две назъбени, заострени дървени пръчки. Вдигна ги високо над главата си и после ги хвърли към нас като копия. Една пациентка закри очи и изпищя.
Очаквах, че копията ще пронижат някого от нас, но те се забиха в пода, в средата на кръга. После видях, че не са копия, а щека за билярд, счупена на две. Грамадната пациентка, чернокоса туркиня на четирийсет и няколко години, изкрещя:
— Вбесява ме! Щеката за билярд е счупена от една седмица, а вие още не сте я заменили, мамка ви!
— Внимавай какво говориш, Елиф — предупредително й отговори Диомед. — Не съм готов да обсъждаме въпроса с щеката за билярд, докато не решим дали е уместно да ти разрешим да се присъединиш към Обществото на толкова късен етап. — Той обърна глава стеснително и отправи въпроса към мен. — Ти как мислиш, Тео?
Премигнах и се позабавих, докато отново усетя, че съм в състояние да говоря.
— Мисля, че винаги е важно да уважаваме времевите граници и да идваме навреме за срещите на Обществото…
— Както направи ти ли? — обади се някакъв мъж от кръга.
Обърнах се и видях, че го е казал Кристиан. Той се засмя, развеселен от собствената си шега. Положих усилия да се усмихна и отново се обърнах към Елиф.
— Той е прав. И аз закъснях тази сутрин. Може би това е урок, който може да научим заедно.
— Какви ги дрънкаш? — попита Елиф. — Кой си ти, мамка ти?
— Елиф, мери си приказките — намеси се Диомед. — Не ме карай да те отстранявам от сеанса. Седни.
Елиф остана права.
— Ами щеката за билярд?
Въпросът беше отправен към Диомед. Той обаче ме погледна и зачака да отговоря.
— Елиф, разбирам, че си ядосана заради щеката за билярд. Подозирам, че онзи, който я е счупил, също е бил ядосан. Това повдига въпроса какво да правим с гнева в институция като тази. Какво ще кажеш да поговорим малко за гнева? Няма ли да седнеш?
Тя завъртя очи, но седна. Индира кимна, изглеждаше доволна. Започнахме да говорим за гнева, Индира и аз, опитвахме се да въвлечем пациентките в дискусия за чувствата им на гняв. Помислих си, че работим добре като екип. Почувствах, че Диомед ме гледа и преценява представянето ми. Изглеждаше доволен.
Погледнах Алисия.
За моя изненада и тя ме гледаше — или поне в моята посока. Изражението й бе леко замъглено, сякаш се бори да фокусира погледа си и да вижда.
Ако някой ми каже, че тази пробита черупка някога е била Алисия Беренсън, описана от познатите й като привлекателна, очарователна и изпълнена е жизненост, няма да му повярвам.
Сега и тук разбрах, че съм взел правилното решение, идвайки в „Дъбравата“. Всичките ми съмнения се изпариха. Реших да не се спирам пред нищо, докато Алисия не стане моя пациентка.
Нямах време за губене. Алисия бе объркана и отчаяна, сякаш наистина е изчезнала.
Възнамерявам да я намеря.
6.
Кабинетът на професор Лазар Диомед бе в най-старата и порутена част на болницата, по ъглите висяха паяжини, в коридора светеха само две лампи. Почуках на вратата и след кратко мълчание чух слаб глас отвътре:
— Влез.
Превъртях валчестата дръжка, вратата изскърца и се отвори. Веднага ме порази миризмата в стаята, различна от тази в останалата част на болницата. Не на антисептици или белина, а много странно — на галерия за оркестър.
Миришеше на дърво, струни и лъкове, на колофон и восък. Отне ми секунда, докато очите ми се приспособят към сумрака. После забелязах пиано до стената. Абсолютно неуместен предмет за болница. В сенките проблясваха двайсет и няколко метални музикални статива, а върху една маса бяха натрупани на голяма купчина нотни листове — нестабилна кула от хартия, политнала към тавана. На друга маса имаше цигулка, обой и флейта, а до тях — арфа — огромна, с красива дървена рамка и водопад от струни.