Не съм сигурен защо това произшествие привлече вниманието ми, но нещо не се връзва. Реших да отида при Елиф и да поговоря с нея.
Откъснах лист от големия бележник и посегнах към химикалката, стар навик от университета — нещо в процеса на писането на ръка ми помага да си подредя мислите. Винаги ми е било трудно да изразя мнение, ако първо не го напиша на хартия.
Започнах да нахвърлям идеи, бележки и цели — да съставям план за атака. За да помогна на Алисия, трябва да разбера и нея, и взаимоотношенията й с Гейбриъл. Дали го е обичала? Или го е мразела? И защо отказва да говори за убийството, или за каквото и да било друго? Още нямах отговори, само въпроси.
Написах една дума и я подчертах: АЛКЕСТИДА.
Автопортретът.
Знаех, че картината е важна и че ще бъде основа за разнищването на загадката. Портретът бе единствената комуникация на Алисия, единственото й свидетелско показание. И картината казваше нещо, което трябва да разбера. Отбелязах си наум отново да посетя галерията и да разгледам внимателно картината.
Написах друга дума: ДЕТСТВО.
Ако искам да разбера защо бе убит Гейбриъл, трябва да знам не само за събитията в нощта, когато Алисия го е застреляла, но и за събитията в далечното минало. Семената на случилото се в онези няколко минути, когато тя е убила съпруга си, вероятно са засети години преди това. Убийственият гняв не се ражда в момента, а идва от територията преди спомените, от света на ранното детство с оскърбления, малтретиране и обиди, които се натрупват взривоопасно през годините, докато накрая избухнат — често срещу погрешна мишена. Трябва да разбера как я е формирало детството й и ако Алисия не може или не иска да ми каже, трябва да намеря някой, който ще го стори. Някой, който познава Алисия отпреди убийството и ще ми помогне да разбера историята й — каква е била и защо е завършила по този начин.
В досието като най-близка роднина на Алисия бе записана леля й Лидия Роуз, която я отгледала след смъртта на майката в автомобилна катастрофа. Алисия също била в колата, но не пострадала. Травматичното преживяване обаче сигурно е повлияло силно на момиченцето. Надявах се Лидия да ми разкаже повече за това.
Единствената друга връзка бе адвокатът на Алисия — Макс Беренсън. Макс е брат на Гейбриъл Беренсън. Като такъв, той би трябвало да е в идеалната позиция да наблюдава брака им отблизо. Дали Макс Беренсън ще ми довери тайните, или не, е друг въпрос. Непоисканият контакт със семейството на Алисия от страна на психотерапевта й бе нестандартен, меко казано. Имах смътното усещане, че Диомед не го одобрява. Реших, че е по-добре да не искам разрешение от него.
Връщайки се назад, това е първото ми професионално нарушение в работата с Алисия и то постави началото на злополучен прецедент по-късно. Трябваше да спра до тук, но дори и тогава беше късно. Ето как съдбата ти е вече решена. Като в древногръцка трагедия.
Протегнах ръка към телефона и се обадих на Макс Беренсън в кантората му, номерът бе записан в досието на Алисия. Телефонът иззвъня няколко пъти, после някой вдигна.
— Адвокатска кантора „Елиът, Бароу и Беренсън“ — каза секретарка, която явно бе настинала.
— Господин Беренсън, моля.
— Може ли да попитам кой се обажда?
— Казвам се Тео Фейбър, психотерапевт съм в „Дъбравата“. Питах се дали е възможно да поговоря с господин Беренсън за снаха му.
След кратко мълчание тя отговори:
— О, разбирам. Господин Беренсън ще отсъства до края на седмицата. Той е в Единбург на посещение при клиент. Ако си оставите номера, ще му предам да ви се обади, когато се върне.
Казах й телефонния си номер и затворих.
Набрах следващия номер в досието — на Лидия Роуз, лелята на Алисия. Този път отговориха още на първото звънене. Гласът на възрастна жена звучеше задъхано и доста раздразнено.
— Да? Какво има?
— Вие ли сте госпожа Роуз?
— Кой си ти?
— Обаждам се във връзка с племенницата ви, Алисия Беренсън. Психотерапевт съм и работя в…
— Начукай си го — прекъсна ме Лидия и затвори. Намръщих се.
Това не е добро начало.
9.
Отчаяно се нуждаех от цигара. Излязох от клиниката и бръкнах в джоба си, но пакетът не беше у мен.
— Търсиш ли нещо?
Обърнах се, видях, че Юри стои зад мен. Не съм го чул и малко се стреснах, че е толкова близо.
— Намерих цигарите ти в „Аквариума“ — ухили се Юри и ми подаде пакета. — Сигурно са изпаднали от джоба.