— Благодаря.
Взех цигарите и запалих. Предложих и на него, но той поклати глава.
— Не пуша. Не и цигари. — Юри се засмя. — Изглежда, че се нуждаеш от питие, ела, ще те почерпя една бира.
Поколебах се. Инстинктът ми нашепваше да откажа — не общувам с колеги извън работата. И се съмнявах, че между Юри и мен има много общи неща. Той обаче вероятно познава Алисия по-добре от всеки друг в „Дъбравата“ и наблюденията му можеха да се окажат полезни.
— Разбира се — отвърнах. — Защо не?
Отидохме в пъб близо до метростанцията — „Закланото агне“. Сумрачна и неприветлива, кръчмата явно е видяла и по-хубави дни, както и старците, които дремеха над недопити халби бира. Юри взе две бири и седнахме на маса в дъното. Той отпи дълга глътка и си избърса устата.
— Е? — започна Юри. — Разкажи ми за Алисия.
— Алисия?
— Как я намери?
— Не съм сигурен дали съм я намерил.
Той ме погледна озадачено и се усмихна.
— Тя не иска да бъде намерена? Да, вярно е, Алисия се крие.
— Ти си близък с нея, виждам го.
— Аз полагам специални грижи за Алисия, никой не я познава така добре като мен, дори професор Диомед.
В гласа му прозвуча самохвална нотка. Юри ме подразни и за друго — запитах се дали добре я познава, или само се перчи.
— Как тълкуваш мълчанието й? Какво мислиш, че означава?
Юри повдигна рамене.
— Означава, предполагам, че не е готова да говори. Ще говори, когато е готова.
— Готова за какво?
— Готова за истината, приятелю.
— И каква е истината?
Юри наклони глава настрани и се вгледа изпитателно в мен. Въпросът, който се отрони от устата му, ме изненада.
— Женен ли си, Тео?
— Да.
— И аз така си помислих. Аз също бях женен някога. Дойдохме от Латвия заедно, но тя не можа да се приспособи като мен. Не положи усилия, не научи английски. Не беше… Не бях щастлив. Не си го признах и се самозалъгвах… — Той пресуши бирата и довърши изречението. — Докато не се влюбих.
— Предполагам, че нямаш предвид съпругата си?
Юри се засмя и поклати глава.
— Не, в една съседка. Много красива жена. Влюбих се от пръв поглед… Видях я на улицата и дълго време събирах смелост да я заговоря. Следях я… Понякога я наблюдавах, без тя да знае, стоях пред къщата й и гледах, надявайки се да се появи на прозореца. — Той се засмя.
Историята започна да ме кара да се чувствам неудобно. Допих бирата и си погледнах часовника, надявах се, че Юри ще схване намека, но той не го усети.
— Един ден — продължи Юри, — опитах да я заговоря, опитах няколко пъти… но тя ми каза да престана да й досаждам.
Не я обвинявам, помислих си и се приготвих да се извиня и да си тръгна, но той продължи.
— Много ми беше трудно да го приема, бях убеден, че сме родени един за друг. Тя ми разби сърцето. Много й се ядосах, вбесих се.
— И какво се случи? — попитах, без да мога да удържа любопитството си.
— Нищо.
— Нищо? Останал си със съпругата си?
Юри поклати глава.
— Не, с нея всичко бе свършило. Но трябваше да се влюбя в онази жена, за да приема… истината за мен и съпругата ми и да се изправя пред реалността. Понякога се изисква смелост и време, за да бъдеш честен.
— Разбирам. И ти мислиш, че Алисия не е готова да се изправи пред истината за брака си? Това ли казваш? Може и да си прав.
Той повдигна рамене.
— Сега съм сгоден за едно добро момиче от Унгария. Тя работи в спа център, говори добре английски, подхождаме си, прекарваме си добре.
Отново погледнах часовника и си взех палтото.
— Трябва да тръгвам, ще закъснея за срещата със съпругата ми.
— Добре, няма проблем. Как се казва?
Не знам защо, но не исках да му кажа, не исках Юри да знае нищо за нея, но това беше глупаво.
— Катрин. Името й е Катрин… но аз я наричам Кати.
Юри се усмихна странно.
— Нека ти дам един съвет — каза той. — Отиди у дома при съпругата си. Отиди си вкъщи при Кати, която те обича… и зарежи Алисия.
10.
Имах среща с Кати в кафенето на „Националния театър“, на Южния бряг на Темза, където артистите често се събираха след репетиция. Кати седеше в дъното на кафенето с две други актриси, вглъбени в разговор. Те обърнаха глави и ме загледаха, докато приближавам към тях.
— Пламтят ли ти ушите, скъпи? — попита Кати и ме целуна.
— А трябва ли?
— Разказвам на момичетата за теб.
— Трябва ли да си тръгна?
— Не ставай глупав. Дойде в идеалния момент, тъкмо стигнах до там как се запознахме.
Седнах и Кати продължи да разказва, доставяше й удоволствие да разправя тази история. От време на време ме поглеждаше и се усмихваше, сякаш да ме включи, но жестът бе формален — историята бе нейна, не моя.