— Седях в един бар, когато той се появи. Най-после, когато бях изгубила надежда, че някога ще го намеря, влезе той, мъжът на моите мечти! По-добре късно, отколкото никога! Мислех, че до двайсет и петата си година ще съм омъжена, а на трийсет ще имам две деца, малко куче и голяма ипотека… Но тогава бях вече на трийсет и три и нещата не се развиха по план. — Кати се усмихна дяволито и намигна на момичетата. — Все едно. Тогава се срещах с един австралиец, Даниъл. Но той още не искаше да се жени и да има деца и разбрах, че си губя времето. Една вечер бяхме излезли, когато се случи — бъдещият ми съпруг влезе… — Кати ме погледна, усмихна се и завъртя очи, — с гаджето си.
Тази част от историята изискваше специални умения, за да предизвика съчувствието на публиката. Истината е, че и Кати, и аз се срещахме с други, когато се запознахме. Двойната изневяра не е най-атрактивното или благоприятно начало на една връзка, особено след като бяхме представени един на друг от тогавашните си гаджета. Те се познаваха отнякъде, не си спомням подробности — Мариане някога ходила със съквартиранта на Даниъл или обратното… Не си спомням и как ни представиха, но отлично помня първия момент, когато видях Кати. Беше като електрически шок. Помня дългата й черна коса, пронизващите й зелени очи, устата й. Тя беше красива, изящна. Ангел!
В този момент от историята Кати спира, усмихва се и хваща ръката ми.
— Помниш ли, Тео, как се заговорихме? Ти каза, че учиш за психиатър, а аз отвърнах, че съм луда, затова комбинацията е божествена.
Това накара момичетата да избухнат в гръмогласен смях. Кати също се засмя и ме погледна искрено и нетърпеливо. Очите й търсеха моите.
— Не, но… скъпи… сериозно, беше любов от пръв поглед. Нали?
Това беше подадена реплика за мен. Кимнах и я целунах по бузата.
— Разбира се, истинска любов.
* * *
Думите ми получиха одобрителния поглед на приятелките й, но аз не се преструвах. Кати е права, беше любов от пръв поглед, е, поне страст. Въпреки че онази вечер бях с Мариане, не можех да откъсна очи от Кати, наблюдавах я от разстояние, докато разговаряше оживено с Даниъл. После видях как устните й оформят „Майната ти“. Кавгата изглеждаше разгорещена. Даниъл се врътна и излезе от бара.
— Много си мълчалив — каза Мариане. — Какво има?
— Нищо.
— Тогава да си тръгваме. Уморена съм.
— Още не — отговорих. Слушах я с половин ухо. — Хайде да изпием още по едно.
— Искам да си тръгна веднага.
— Тогава тръгвай.
Мариане ме стрелна обидено с поглед, грабна чантата и якето и излезе. Знаех, че на другия ден ще има скандал, но не ми пукаше. Приближих се до Кати, която стоеше до бара.
— Даниъл ще се върне ли? — попитах.
— Не — отвърна Кати. — А Мариане?
Поклатих глава.
— Не. Искаш ли още едно питие?
— Може.
Поръчахме две питиета, стояхме до бара и разговаряхме. Спомням си, че обсъждахме обучението ми по психотерапия. Кати ми разказа за периода си в театралната школа, не се задържала дълго, тъй като подписала договор с агент в края на първата си година и оттогава станала професионална актриса. Не знам защо си помислих, че тя вероятно е доста добра актриса.
— Ученето не беше за мен — каза Кати. — Исках да се махна от там и да го направя.
— Какво да направиш? Да играеш?
— Не, да живея. — Тя наклони глава настрани и ме погледна изпод черните си мигли. Смарагдовозелените й очи надничаха закачливо към мен. — Е, Тео, как имаш търпението да продължаваш да го правиш? Имам предвид да учиш?
— Може би не искам да се махна и да „живея“. Може би съм страхливец.
— Не, ако беше страхливец, щеше да се прибереш вкъщи с гаджето си — засмя се Кати. Смехът й бе изненадващо злорад. Прииска ми се да я сграбча и да я целуна. Не бях изпитвал такова завладяващо физическо желание дотогава. Исках да я придърпам към себе си и да почувствам устните й и топлината на тялото й.
— Съжалявам. Не трябваше да го казвам. Винаги казвам каквото ми хрумне. Казах ти, че съм малко луда.
Тя често заявяваше, че е луда — „Луда съм“, „Откачена съм“, „Ненормална съм“, — но аз не й вярвах. Кати се смееше твърде непринудено и твърде често, за да повярвам, че страда от онзи вид мрак, който аз бях преживял. Тя беше спонтанна и безгрижна, наслаждаваше се на живота и се забавляваше. Въпреки твърденията й, Кати изглеждаше най-малко лудият човек, когото познавам. Около нея и аз се чувствах по-нормален.
Кати беше американка, родена и израснала в Манхатън, горен Уест Сайд. Майка й беше англичанка и Кати имаше двойно гражданство, но изобщо не приличаше на англичанка. Тя беше пълната противоположност на англичанка — не само по начина, по който говори, но и по начина, по който вижда света и подхожда към него. Такава самоувереност, такава жизнерадост… Не бях виждал човек като нея.