Не можех да се позная. Този нов човек ми харесваше, този безстрашен мъж, който Кати ме вдъхнови да бъда. Чукахме се непрекъснато. Бях обладан от страст и постоянно, неотложно я желаех. Изпитвах потребност да я докосвам, не можех да се наситя на близостта й.
В онзи декември Кати се премести да живее при мен, в двустайния ми апартамент в Кентиш Таун. Беше влажен сутерен с дебел мокет и прозорци, но без гледка. Решихме да направим, както му е редът, първата ни Коледа заедно. Купихме елха от сергията до станцията на метрото и я украсихме с най-различни дрънкулки и коледни светлини от пазара. Ясно си спомням уханието на борови иглички, дърво и горящи свещи и очите на Кати, които ме гледаха, искрящи и блещукащи като светлините на елхата. Заговорих, без да мисля. Думите сами се отрониха от устата ми:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Кати се втренчи в очите ми.
— Какво?
— Обичам те, Кати! Ще се омъжиш ли за мен?
Тя се засмя, и после, за мое изумление и радост, отговори кратко:
— Да.
На другия ден излязохме и Кати си избра пръстен. Сега осъзнах реалността на ситуацията — бяхме сгодени.
Странно, но първите хора, за които си помислих, бяха родителите ми. Исках да ги запозная с Кати, исках да видят колко съм щастлив, че най-после съм избягал и съм свободен. И така, качихме се на влака за Съри. Като се замисля сега, идеята бе лоша. Обречена на провал от самото начало. Баща ми ме посрещна с обичайната си враждебност.
— Изглеждаш ужасно, Тео. Много си кльощав, косата ти е твърде къса, приличаш на затворник.
— Благодаря, татко. И аз се радвам да те видя.
Майка ми изглеждаше по-депресирана от всякога, потиха, някак по-смалена, сякаш всъщност не беше тук. Баща ми имаше по-силно присъствие — недружелюбен, гледаше гневно и не се усмихваше, през цялото време не откъсна от Кати студените си черни очи. Обядът премина в атмосфера на неудобство. Изглежда, не харесаха Кати, нито се радваха за нас. Не знам защо, но се изненадах.
След обяда баща ми се скри в кабинета си и вече не се появи. Докато казваше довиждане, майка ми се вкопчи в мен продължително, едва се държеше на крака. Изпитах отчаяние и тъга. Когато с Кати излязохме от къщи, знаех, че част от мен е останала завинаги дете, затворено в капана тук. Почувствах се объркан и без надежда и почти щях да се разплача. После Кати ме изненада както винаги. Тя уви ръце около мен и ме притегли за прегръдка.
— Сега разбирам — прошепна Кати в ухото ми. — Разбирам всичко. И те обичам още повече.
Не даде повече обяснения. Не беше необходимо.
* * *
Оженихме се през април в малка служба за граждански брак близо до Юстън Скуеър. Родители не бяха поканени. И Бог не присъства. Нямаше нищо религиозно, по настояване на Кати. Аз обаче тайно се помолих по време на церемонията. Безмълвно благодарих на Бога, че ме е дарил с такова неочаквано, незаслужено щастие. Сега видях ясно нещата и разбрах по-голямата му цел — Бог не ме е изоставил през детството ми, когато се чувствах толкова самотен и уплашен. Той е пазил Кати скрита в ръкава си и е чакал да я извади — като сръчен фокусник.
Изпитвах смирение и благодарност за всяка секунда, която прекарваме заедно с Кати. Съзнавах колко много ми е провървяло и какъв невероятен късмет съм извадил да имам такава любов и колко рядко се среща, и как мнозина нямат това щастие.
Повечето ми пациенти не бяха обичани, Алисия Беренсън не беше обичана.
Трудно е да си представя две по-различни жени от Кати и Алисия. Кати ме кара да мисля за светлина, топлина, цветове и смях. Когато се замисля за Алисия, виждам само бездна, мрак и тъга.
Тишина.
Втора част
„Неизразените емоции никога не умират. Те биват погребани живи и впоследствие се проявяват по много по-грозни начини.“ Зигмунд Фройд
1.
Дневникът на Алисия Беренсън
16 юли
Никога не съм мислила, че ще копнея за дъжд. Вече четвърта седмица сме под въздействието на гореща вълна и имам чувството, че това е изпитание за издръжливост. Всеки ден изглежда по-горещ от предишния. Сякаш не сме в Англия, а в Гърция или другаде.
Пиша това в Хампстед Хийт. Паркът е осеян със зачервени, полуголи тела, като на плаж или на бойно поле, върху одеяла или пейки, или излегнати на тревата. Седя под едно дърво на сянка. Часът е шест и взе да се разхлажда. Слънцето е ниско и червено на фона на златистото небе. Хампстед Хийт изглежда различен на такава светлина — по-тъмни сенки, по-ярки цветове. Тревата сякаш гори — проблясващи пламъци под краката ми.