Събух си обувките, докато идвах насам, и ходих боса. Това ми напомни за времето, когато бях малка и играех навън. Напомни ми за едно друго лято, горещо като това — лятото, в което мама умря, — когато играех навън с Пол, карахме велосипеди през златистите поля, изпъстрени с диви маргаритки, и изследвахме изоставени къщи и обитавани от духове овощни градини. В спомените ми това лято продължава вечно. Помня мама и шарените блузи, които носеше, с тънки жълти презрамки, крехки и изящни като нея. Тя беше слаба като малко птиче. Пускаше радиото, вземаше ме на ръце и танцуваше. Помня мириса й на шампоан, цигари и крем за ръце „Нивеа“, винаги с лек нюанс на водка. На колко ли години е била тогава? Двайсет и осем? Двайсет и девет? Беше по-млада отколкото съм аз сега.
Странна мисъл.
По пътя насам видях малко птиче на пътеката, до корените на едно дърво. Помислих, че сигурно е паднало от гнездото. Не помръдваше и се запитах дали не е счупило крило. Нежно погалих главичката му с пръст. Птичето не реагира. Побутнах го и то се преобърна. Долната част на телцето я нямаше, изядена бе, и кухината бе пълна с личинки, тлъсти, бели, хлъзгави личинки… които се въртяха, обръщаха, гърчеха… Усетих, че ми се гади, щях да повърна. Беше много отвратително — смъртоносно.
Не мога да си избия този образ от главата.
17 юли
Започнах да намирам убежище от жегата в едно кафене с климатик на Хай Стрийт — „Кафе дел Артиста“. Вътре е леденостудено като в хладилник. Харесвам една маса до прозореца, където сядам и пия айскафе, понякога чета или скицирам, или пък пиша. Повечето пъти умът ми блуждае и се наслаждавам на хладината. Красивото момиче, застанало зад бара, изглежда отегчено и ту се втренчва в телефона си, ту поглежда часовника и периодично въздиша. Вчера следобед въздишките й бяха особено продължителни и аз осъзнах, че чака да си тръгна, за да затвори. Тръгнах си без желание.
Да вървиш в жега, е като да газиш в кал. Чувствам се изтощена, грохнала, пребита. В тази страна не сме оборудвани срещу жегата. С Гейбриъл нямаме климатик у дома. Кой ли пък има? Но без него е невъзможно да се спи. Нощем хвърляме завивките и лежим в тъмното голи, облени в пот. Оставяме прозорците отворени, но няма и полъх на ветрец, само горещ, неподвижен въздух.
Вчера купих електрически вентилатор. Сложих го на скрина срещу леглото и Гейбриъл веднага взе да се оплаква.
— Вдига много шум, никога няма да заспим.
— И без това не можем да спим. Поне няма да лежим като в сауна.
Гейбриъл недоволно измърмори нещо, но накрая заспа преди мен. Лежах и слушах вентилатора. Харесва ми звука, който издава, тихо бръмчене, мога да затворя очи, да се настроя към него и да изчезна.
Нося вентилатора със себе си из къщата. Включвам го и го изключвам, докато ходя насам-натам. Днес следобед го занесох в ателието в края на градината. Вентилаторът направи горещината малко по-поносима, но пак е твърде горещо, за да свърша много работа. Изоставам, но ми е прекадено горещо, за да ми пука.
Все пак направих малък пробив — най-после разбрах какво не й е наред на картината с Исус, защо не става добре. Проблемът не е в композицията — Исус на кръста. Проблемът е, че това изобщо не е картина на Исус. Той дори не прилича на Исус — както и да е изглеждал. Защото това не е Исус.
Това е Гейбриъл.
Невероятно е, че не съм го забелязала досега. Някак без да имам това намерение, съм нарисувала Гейбриъл — неговото лице, неговото тяло. Не е ли налудничаво? Трябва да отстъпя и да направя онова, което картината изисква от мен. Разбрах, че когато имам определен план за някоя картина, предварително оформена идея как да изглежда в завършен вид, никога не става добре. Остава мъртвородена, безжизнена. Но ако наистина внимавам и съм съсредоточена и я чувствам, понякога чувам шепнещ глас, който ме насочва в правилната посока. И ако го послушам, като акт на доверие гласът ме води на неочаквани места, не където съм възнамерявала да отида, а изключително живи и прекрасни — със собствена жизнена сила.
Предполагам, че ме плаши отдаването на неизвестността. Обичам да зная къде отивам, затова правя толкова много скици, опитвайки се да контролирам крайния резултат — не е чудно, че нищо не оживява, защото всъщност не реагирам на онова, което става пред очите ми. Трябва да отворя очите си и да гледам — да чувствам живота, докато се случва, а не само да мисля какъв искам да бъде.
Сега знам, че това е портрет на Гейбриъл и мога да се върна на него. Мога да започна отново. Ще го помоля да ми позира. Той не ми е позирал отдавна. Надявам се идеята да му хареса и да не я помисли за богохулство или нещо подобно.